Гостенинът мислено си повтори, че се отличава от домакина не само по облеклото, по маниера на говорене, по обноските, но и по стила на живот. И сравнението не беше в полза на домакина.
Нещо повече. Сред асовете на висшата политика той винаги се бе отличавал с благопристойността си. Останалите до един замесени в безброй скандали, а някои от тях бяха дори морално банкрутирали. Неслучайно бе възникнал вакуум — липса на изявени, вдъхващи доверие политически лидери. А нацията повече нямаше да търпи това. Не ставаше дума само за застоя в икономиката, нито за унизителните провали във външната политика. Някаква болест заплашваше духовната тъкан на нацията, разяждаше я бавно, но неутолимо, както ръждата — стоманата.
Посетителят се считаше за искрен патриот. И като такъв се чувстваше задължен да помага на родината си. Именно тази мисъл го крепеше, докато пътуваше към това затънтено място. Не го бе очаквал, но се оказа, че той и собственикът на имението имат общи интереси.
— Хм… Може ли да узная нещо повече по проблема, заради който трябваше да се срещнем?
Въпросът бе зададен с небрежен тон, но само той си знаеше колко усилия, колко нерви му бяха стрували тези прости думи.
— Цената е десет милиона.
Гостът неочаквано се засмя.
— Ти май наистина си ме очаквал. Виждам, че си подготвен за сделката.
— В противен случай ти не би си правил труда да пътуваш чак дотук.
— В случая цената не е най-важното. Искам да узная какво ще получа срещу парите си.
— Ще получиш точно това, което искаш. Но има една важна подробност: трябва да ми кажеш, и то в този момент, колко силно го искаш. Защото ако се заема с тази поръчка, няма връщане назад. Каквото и да се случи.
Както винаги след подобни категорични заявления, и сега последва дълга, мъчителна пауза. Домакинът почти осезаемо усети как се напрегна погледът на събеседника му — като на кон, стъписан пред съскаща змия, внезапно изскочила на пътеката. Неизбежни бяха горчивите размисли за лъкатушещия път, по който бе стигнал дотук, както и споменът за първото споменаване на този неизвестен на простосмъртните адрес, подхвърлен от най-близкия му, най-доверения му приятел.
„Слушай, ако наистина имаш някакъв неразрешим проблем, знам един тип, който е способен да се справи с всичко. Само трябва да отидеш на брега на езерото Кьор д’Ален. Навремето той ми свърши една работа и оттогава всичко ми върви като по вода… Не, не го занимавай с дреболии. Спомени му, че си говорил с мен. Искаш ли да ти дам телефона му?“
Накрая те всички искаха номера на телефона му…
Но домакинът винаги бе подбирал внимателно своите посетители. Повечето от тях изслушваше вежливо, а после им даваше лаконичния, твърд отговор:
— Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.
Лъжеше, разбира се. От всяка ситуация можеше да се намери изход. Или поне в повечето случаи. Той обаче неизменно се придържаше към златното правило: може ли да има доверие на просителя? И ще може ли да го компрометира по такъв начин, че завинаги да му запуши устата?
Например този, който седеше край камината? Да. Чисто съвпадение е фактът, че сега са заедно в това тихо, самотно имение, накрай света.
Но ето че настъпи мигът, когато посетителят бе длъжен да потвърди поръчката си. С което щеше да изгуби контрола върху по-нататъшната си съдба — рискован акт, срещу който се противопоставяше неговият разум, акт, който противоречеше на всички уроци, усвоени и изстрадани през десетилетната му политическа кариера.
— Ще повторя, за да няма никакви недоразумения: започнем ли, ще бъде невъзможно да се откажем! — твърдо заяви домакинът. — Десет милиона. Пет от тях още сега, внесени в една банка в Лихтенщайн. Останалите пет след изпълнението на договорката, т.е. един час след като влезеш в Овалния кабинет.
— За цели десет милиона заслужавам да узная поне някои детайли от плана.
— С тези пари купуваш резултата, а не детайлите. Няма значение как, кога и къде ще бъде извършена сделката. И от утре няма да се свързваш с мен. Никога. Повече никакви консултации, никакви спорове, никакви промени в плана. — Домакинът млъкна за миг. — Ясно ли е?