Някъде от дъното на стаята, под дървените ламперии, долетя тихо проскърцване. Може би в подземието някое полско мишле бе налучкало цепнатината край прозорчетата.
От проницателния му поглед не убягнаха следите от напрегната вътрешна борба, изписани по лицето на неговия гост — борбата между амбицията и съвестта, атакувана от зашеметяващата заблуда, че последствията няма да се окажат опустошителни, че всичко ще приключи бързо и безопасно.
— Не можем да спрем насред пътя — повтори домакинът.
Гостът остави чашата си. Очевидно бе изгубил желание да допие коняка.
— Ако възнамеряваш да се замесваш в опит за атентат срещу президента, може би ще е по-разумно да спрем дотук.
— Въобще не ми е хрумвала подобна идея — усмихна се домакинът.
Лицевите мускули на госта се поотпуснаха. Кимна леко. Жестът изглеждаше почти неволен.
— А как ще разбера дали работиш по моята задача?
— Не се тревожи. Ще разбереш. Но сега съм длъжен да те попитам за последен път: наистина ли си твърдо решен да го отстраниш от пътя си?
Гостът стеснително сведе поглед.
— Не можеш да си представиш колко е важно това за мен. И за цялото ми бъдеще.
Домакинът отлично знаеше какво притесняваше в този миг високопоставения гост — загубата на невинността, издухването на последните листенца от ореола на високия морал, който впрочем се смаляваше и чезнеше с всяка изминала година.
Холандецът Мис ван дер Рое, един от най-прославените архитекти на нашия век, беше го казал с пределна яснота: „Бог не се проявява в детайлите. Той е оставил тази грижа на Дявола“.
Затова е разумно да се четат с особено внимание редовете, посветени на третостепенните подробности, които са изброени в края на всеки договор — както винаги, те са изписани с най-дребния шрифт.
1.
Все още не беше настъпил сезонът, през който нахлуваше свирепият южен вятър, наричан сироко, но от сухите повеи около крайбрежните кули в Марсилия въздухът беше задушен. От северния бряг на Африка се носеха прахоляк и песъчинки, миризма на фурми и гнили водорасли. Очите се възпаляваха от суховея, а главата на човек се изпълваше с мрачни мисли, водещи до желанието да свършиш със себе си. През този мъчителен сезон хората се мотаеха по прашните улици като объркано, изнервено от жегата стадо.
Улица „Рю дьо ла Коломб“, кръстена на Христофор Колумб, беше в източната пристанищна зона — тясна, запусната, кална, осеяна с кучешки изпражнения, с тесни и хлъзгави тротоари. Излющените фасади на сградите подсказваха за упадъка на този промишлен квартал.
Повечето магазинчета бяха на алжирци или тунизийци, които спускаха кепенците всеки ден по обяд. Навред се носеха зловонието от котешката пикня, от гниещите останки от южни плодове и от сладникавата миризма на нискокачествен хашиш. Протяжните мелодии на арабски песни, звучащи денонощно от местните радиостанции, проникваха през процепите на изкорубените врати и през широко отворените прозорци. Мръсни пердета лениво се поклащаха от бриза, който обаче не можеше да донесе дългоочакваната прохлада.
На тази уличка имаше само едно кафене — мрачна дупка, с тесен бар досами вратата и пет маси в дъното. Едноокият собственик, който бе и единственият сервитьор, беше харки2. Окото му беше насочено към малкия телевизор, провесен над бара. Местният футболен отбор „Олимпик“ — Марсилия губеше, при това здравата, от поредния си гост — някакъв първодивизионен английски отбор.
Вътре имаше само един клиент, който също гледаше мача. И то не защото беше запалянко, а понеже нямаше как иначе да убие времето. Пред него алжирецът бе оставил кана с ментов чай, в който бяха добавени няколко листенца джоджен. Горещата вода капеше през тесния отвор в чашата с помътнял, но позлатен ръб. Клиентът остана неподвижен, докато арабинът не приключи сложната церемония, изпълнявана според правилата на кабиле — неговото племе, което сред пясъците на алжирската пустиня се придържаше към този начин за приготвяне на чая от незапомнени времена.
Най-сетне арабинът остави каната на масата, подхвърли до нея сметката и чинно отстъпи. Клиентът огледа каната, за миг се поколеба, преди да бръкне в джоба си, за да извади няколко монети. Сложи ги на масата, но внимателно отдели франковете и остави за арабина само сантимите. После се разколеба и добави още няколко франка към купчината.
Арабинът взе монетите и се отдалечи. След минута се чу как те издрънчаха, захвърлени от него в стъклената купа зад бара.
2
„Харки“ е жаргонното наименование на алжирците, преминали на страната на французите по време на борбите на Алжир за независимост през периода 1965–1962 г. — Б.пр.