Клиентът лениво се протегна и пое чаената чаша с две ръце, както правеха старците в квартала. Приведен над чашата, той изглеждаше още по-стар, отколкото се бе сторило на арабина собственик от пръв поглед. Косата му беше дълга, посивяла, но все още лъскава. Лицето му имаше цвят на загнил нар, с кафеникав оттенък, който личеше по-силно в бръчките по бузите и челото му. Чашата потрепна в ръцете му, когато я поднесе към устните си.
Въпреки горещината непознатият носеше палто с оръфани ревери. Над джобчето отляво бе избродирана трицветна емблема. Само жителите на Марсилия и хората от неговото поколение можеха да разпознаят тази емблема, символизираща дългогодишна служба в Алжир.
Освен в Алжир той се беше сражавал и още в много други страни. Всъщност беше обходил почти цялата Северна Африка.
Клиентът посегна към вестника, който бе отместил, когато арабинът поднесе чая. Ръцете му бяха едри и мускулести, а пръстите — дълги и чувствителни. Но с мръсни нокти.
Клиентът разгърна страниците на „Фигаро“ — парижкия всекидневник, прочут с консервативния си тон. Звукът на телевизора заглушаваше шумоленето на хартията.
От бара не можеше да се забележат страниците от днешния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, пъхнати във „Фигаро“.
Мъжът всеки ден си купуваше този американски вестник и неизменно го скриваше сред някой от френските ежедневници, защото не искаше някой от местните да разбере, че той знае английски. Всъщност английският бе неговият майчин език. Всеки ден този мъж идваше в кафенето — винаги късно следобед, когато рядко се отбиваха тук други посетители. И всеки път се настаняваше на масата в ъгъла, с гръб, опрян до стената. Поръчваше си кускус или порция агнешко и чаша чай, която изпиваше, без да вдига глава от вестника. Ако не беше единственият посетител, не обръщаше внимание на хората от околните маси. Веднъж чу как спореха по негов адрес дали е клошар или не. Не за пръв път го вземаха за скитник, който се задоволява да изпроси на ден толкова пари, колкото да му стигнат за едно хапване.
Явно беше, че хорските приказки не можеха да го засегнат.
„Трибюн“ беше отворен на страниците, запазени по традиция за външната политика.
Редакционната статия бе посветена на дебатите в Камарата на представителите, блокирала за пореден път прекалено щедрата американска помощ за развиващия се, вечно просещ Трети свят. Останалата част от страницата бе заета с оценки за състоянието на международния пазар на недвижими имоти.
После идваха обявите: часовете на специалните служби, посветени на еврейската Нова година (Рош Ашана) — в синагогата, в която се събираха поддръжниците на френската организация за свободно придвижване на евреите. Уточняваше се дори, че някои от молитвите ще бъдат четени на английски. Юридически кантори в Хънингтън, Калифорния, предлагаха на читателите да приключат с техните проблеми около развода само за един ден. На остров Ман вече се струпали повече от 750 компании, регистрирани с една-единствена благородна цел: как да се отърват от съсипващите данъци. Но ако се свържете с Банкок в Източна Азия, ще забравите всички проблеми около поддържането на крупни финансови фондове — уверяваше доверчивите читатели ефектна вестникарска обява.
След петнадесет години редовно четене, всички обяви отдавна му бяха втръснали. Сменяха се само имената на хората и фирмите, но пяната и фалшът си оставаха все същите.
„Търси работа: Германец, 29 год., перфектен английски, с отлична диплома, квалифициран, очаква предизвикателно предложение в областта на търговията, внос-износ, продажби на едро…“
„Предлага работа: Необходим ни е майстор за сериозен ремонт. Изискване: 15-годишен опит в занаята. Желателни са стабилни препоръки. Тел.: 001-1-202-555-1647.“
Клиентът смаяно примигна и бавно се облегна назад. Загледа се втренчено в страницата, после изправи глава и внимателно се озърна. Пороят от обичайните звуци като че ли чак сега достигна до съзнанието му — шумоленето на вестникарската хартия, скърцането на дървения стол, носовото гъгнене на футболния коментатор. Въздухът беше изпълнен с тежкия мирис на тлъсто агнешко. А в главата му бушуваше буря.
Необходим ни е майстор…
Петнадесет години бе очаквал този миг.
Петнадесет години, за да се срещне с човека, който бе пожелал смъртта му.
Петнадесет години, откакто беше забравен от всички.
Или това бе някакъв капан с единствената цел той да изпълзи от своето убежище, за да намери най-после смъртта си?