Чифтосаха се като кучета. Зепо изпъшкваше всеки път, когато се плъзгаше в нея с отвратителния лепкав звук на разтъпквана кал. Ръцете му стискаха и мачкаха, дърпаха я назад към него. Тя изписка. Нагонът им стана по-неистов. Той вече не поглеждаше към скривалището ми. Устата му беше увиснала отпуснато, пъшкаше по-силно и тогава усетих миризмата. Зловонна и противна, тя достигаше едва доловимо до мен, но след като веднъж я бях почувствал, тя ме обгърна като гниещ плод. Изведнъж усещането за deja vu се върна в мен. В миг мисълта ми отлетя към съня и зърнах друга подобна сцена — леко отворена врата, надничане към ивицата светлина, поглед над пътеката разхвърляни дрехи, покрай кръга бяла коприна на килима към двете голи пъшкащи тела на леглото и покрай сгърчените бели крайници към лицата — и тогава обърнах рязко глава и изтичах слепешком от стаята, далеч от ивицата светлина и ужасните, животински звуци. Стигнах вратата в края на коридора, затрудних се с ключалката, неспособен да видя в тъмнината, но после се озовах навън, звуците бяха изчезнали и нощта беше хладна, празна и тиха.
Спрях на тротоара пред къщата. Задъхвах се. Вятърът охлади потта по тялото ми и ме накара да осъзная колко влажни бяха дрехите ми. Когато започнах да треперя, тръгнах към колата си. Чувствах се лепкав и мръсен. Дрехите прилепваха към тялото ми, потни и неприятни. Всеки сантиметър от кожата ми беше свръхчувствителен дори към най-лекия допир с плата. Хладната тапицерия на колата ме посрещна като балсам и останах да седя известно време, без да паля двигателя.
Подкарах и минах покрай апартамента на Зепо, без да поглеждам натам.
24
Възнамерявах да изляза от къщи рано на следващата сутрин. Но спах до късно — резултат от това, че бях лежал буден почти до зори. Когато осъзнах колко е часът, ме обзе паника. Бързо взех душ, облякох се и слязох долу. Душът беше грешка, но макар че се бях изкъпал предишната вечер, все още чувствах тялото си мръсно и потно. Въпреки това може би щях да успея да избягам навреме, ако не бях се забавил да пия кафе. Нямах апетит, за да закусвам, но ми се струваше неестествено да изляза от къщи съвсем без нищо. Казах си, че десет минути повече нямаше да променят нещата, и тъкмо отпивах първата глътка, когато телефонът иззвъня.
Не вдигнах. Знаех кой щеше да е и се проклех, че не бях тръгнал по-рано. Или поне да бях имал благоразумието да махна слушалката от вилката. Опитах се да не обръщам внимание на звъненето с надеждата, че щеше да спре, но телефонът продължи да дрънчи, и да претендира за вниманието ми.
Вдигнах слушалката.
— Добрутро, Доналд. Не съм те събудил, нали? — рече Зепо.
— Не.
— Какво ти става бе?
— Нищо.
— Не ми звучи като нищо.
Мразех дори звука на гласа му.
— Какво искаш?
— Леле, нещо сме докачливи тази сутрин! Мислех си, че ще цъфтиш от радост. Очевидно съм сгрешил.
— Попитах какво искаш.
— Е, малко любезност няма да е излишна. Но ако това ти се струва прекалено много, възнамерявам да се отбия да се видим. Да си побъбрим. Да разменим впечатления. Да си уредим сметките.
— Тъкмо излизах.
— О, сигурен съм, че можеш да останеш още малко. Не искаш ли да поговорим за снощи?
— Ще трябва да почака.
— Доналд, ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме отбягваш. Не го правиш, нали?
— Разбира се, че не.
— О, добре. Тогава да речем след около час.
— Казах ти, че излизам.
— Е, сега вече не излизаш — отвърна той и затвори.
Изкушавах се да изляза въпреки всичко. Нямах желание нито да се виждам, нито да разговарям със Зепо и щеше да му се отрази добре да се разкара напразно. Но знаех, че рано или късно щеше да ми се наложи да се изправя срещу него. Може би щеше да е по-добре да приключа с това.