— Значи гледката как шибат Анна не се покри с мръсните ти представи как трябва да бъде, така ли? Реалността се размина с фантазията? — Подсмихна се. — Прав съм, нали?
Повече не можех да мълча.
— Нарочно го направи, нали?
— Какво да съм направил нарочно?
— Да опорочиш всичко! Нарочно реши да го развалиш!
Изглеждаше искрено изненадан.
— Да го разваля? За какво говориш? Как съм го развалил?
Знаех, че правя грешка, но не можех да спра.
— Направи го толкова противно, колкото можа! Нещата, които вършеше! Всички тези… тези пози, за да мога да видя всичко!
— Мислех, че това искаш?
— Сигурно! Беше отвратително!
Подсмихна се.
— Лично аз смятам, че беше доста добре. А и скъпоценната ти Анна, изглежда, също не го смяташе за ужасно.
— Реши да провалиш всичко за мен от самото начало, нали?
Зепо вдигна рамене с безразличие.
— Искаше да ме гледаш как чукам Анна и го направи. Вината не е моя, ако не е било, както си си го представял.
— Не беше необходимо да го правиш така!
— Аз не съм го направил никак. Това е сексът. — Гласът му беше изпълнен с присмех. — Какво, по дяволите, очакваше? Нещо като някоя от хубавите ти картини? — Изсумтя. — Е, не е така. Реалният живот не е замръзнали пози. Истинските хора се движат. Пот, звуци, миризми. Някой път трябва да опиташ.
Извърнах се. Зепо се изсмя.
— Не прави такива физиономии, Доналд. Истина е. Ето. Помириши.
Стана от стола и навря пръстите си под носа ми. Дръпнах глава назад и бутнах ръката му настрани, като със закъснение осъзнах, че тя миришеше само на сапун и одеколон. Но си спомних мириса на поквара във въздуха предишната нощ и този спомен предизвика други, дори още по-нежелани образи. Бързо ги прогоних и се обърнах към него.
— Отвращаваш ме!
Усмивката на Зепо се вкисна.
— Ти се отвращаваш от мен? Господи, това е велико! Кой, по дяволите, си ти, за да се отвращаваш от когото и да било?
Точно такава сцена бях искал да избегна.
— Не виждам никакъв смисъл да продължаваме с това — рекох, но Зепо нямаше намерение да престане.
— Да, обзалагам се, че е така — надсмя ми се той. — Мистър Благовъзпитан шибан праволинеен Ремзи! Ти, шибан лицемер. Как можеш да продължаваш да се правиш на много морален след всичко това? Господи, повдига ми се от тебе!
— Чувствата ни са взаимни, мога да те уверя.
— Дрън-дрън! Ти не си способен да чувстваш каквото и да било! — Гласът му беше изпълнен с презрение. — Ти си шибан евнух, Доналд! Трябваше да продължиш да си колекционираш всички онези хубавички стерилни картинки. Те са много по-безопасни от действителността. Не правят неща, които не искаш. И освен това можеш да се залъгваш, че са изкуство, нали? — Изсмя ми се. — Можеш да заблудиш себе си, Доналд, но не и мен. Ти си само един нещастен, мръсен старец, който се възбужда, като гледа картини, в които други хора правят онова, което той самият не може. Само че си твърде страхлив, за да го признаеш.
Думите му вече не ме засягаха.
— Не си спомням да съм ти искал мнението — отвърнах спокойно.
— Не си спомням да ме е интересувало.
Погледите ни се срещнаха.
— Ако си свършил, няма да те задържам. Скицата на Кокто е ей там.
Той отиде до масата и я вдигна.
— Получавам и рамката, нали? Късметлия съм аз.
— Не е точно така. Тя е грозна и безвкусна. Като скицата. Мисля, че идеално ще ти пасне.
Той се усмихна, отново спокоен.
— Хайде, хайде, Доналд. Ала-бала. Мога ли поне да получа някакъв плик? Забравил си да я опаковаш като подарък.
— Уговорката ни беше за картината. Нищо повече.
— Наистина си жалко дърто копеле, нали? — Сложи я под мишница и излезе в коридора. Последвах го.
— Преди да си тръгнеш, бих искал да си получа чека обратно. Ще ми спести необходимостта да го анулирам.
Бръкна в джоба си.
— Изхвърча ми от ума. — Смачка чека и го хвърли на пода. Отворих вратата — не от любезност, а заради удоволствието да я затворя след него.
— Ще се виждаш ли с Анна, след като се върнеш? — попитах.
Той се намръщи престорено.
— С кого?
— В такъв случай няма защо да те моля да не идваш повече в галерията.
— Не мога да се сетя за нищо, което по-малко да ми се нрави. Освен теб. — Зепо слезе по стълбите. — Щастливо живуркане, Доналд.
Затворих вратата.
Не отидох в галерията до средата на седмицата. Обадих се на Анна с извинението, че съм болен. Беше някак странно да говоря с нея. Гласът й звучеше както винаги, непроменен. Чувствах се така, сякаш някога я бях познавал добре, но бях загубил връзка с нея.