В сряда ми стана ясно, че не можех повече да отклонявам настояванията й да ме посети и отидох в галерията. Предпочитах да се видим на работа, отколкото в дома ми. Беше много загрижена. Прекалено дори. Костваше ми усилия да не бъда груб.
— Какво стана с колекцията на приятеля ти? — попита тя. — Онзи, когото ограбиха — добави в отговор на недоумението ми. Отне ми известно време да осъзная за какво говореше.
— О, не беше толкова лошо, колкото той смяташе — отвърнах неопределено.
— Полицията откри ли нещо вече?
— Не, още не.
При първата възможност се затворих в кабинета си. Анна, изглежда, долови настроението ми и ме остави сам. Но не можех да остана вечно там. След известно време слязох долу и с престорена усмивка я уверих, че съм добре. Тя отново се зае с работата си и аз я поглеждах крадешком, докато се навеждаше над бюрото. Беше с тънка тениска, която почти не скриваше гърдите й. Те висяха свободно под нея и се клатушкаха тежко, когато се местеше. Бедрата й се бяха разплескали на стола — месести и грозни. Беше обута с шорти и виждах как платът се впиваше в слабините й. Помислих си за мръсната ивица, скрита под тях, и отместих поглед.
Когато стана и прекоси стаята, гледах как плътта й се движи. Крака, ръце, гърди. В нея имаше нещо тежко и тромаво и се зачудих как не го бях видял преди. Изведнъж сякаш зърнах майка й, която се криеше зад младежката фасада, и прозрях отпуснатата плът на жената, в която щеше да се превърне. Тя се обърна, забеляза, че я гледам и ми се усмихна. Устните й се разтеглиха и аз си спомних как лигавеха Зепо. Хрумна ми, че бяха прекалено големи за лицето й. Устата беше прекалено широка, почти гумена.
Тревогата, с която бях очаквал да я видя отново, изчезна. Учудих се защо толкова се бях вълнувал. Тя беше най-обикновено момиче. Само настоятелността, с която проявяваше дружелюбността си, ми пречеше да се оттегля отново в предишната си, сега привлекателна за мен черупка. Беше неприятно, но скоро свикнах да отвръщам механично, без каквото и да било да ме засяга. Дори честото споменаване на Зепо ме оставяше равнодушен. Също като нея и той принадлежеше на миналото. А то беше нещо, върху което предпочитах да не мисля.
— Получи ли картичка от него? — попита тя един ден.
— Не. — После, тъй като се налагаше, добавих: — А ти?
Опита се да отговори непринудено:
— Не. Предполагам, че е много зает. Или ще пристигне едва, след като той се върне.
— Предполагам.
После попита:
— Доналд, всичко наред ли е?
— Разбира се. Защо?
Сви рамене.
— О, просто се чудех. Изглеждаш ми малко… не знам… отчужден напоследък.
— Така ли? Съжалявам. Много неща са ми на главата.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, благодаря. — Импулсивно добавих: — Някой друг дребен финансов проблем. Това е всичко.
Прояви загриженост.
— Сериозно ли е?
— Е… първо да видим какво ще стане, нали така? — Усмихнах се бързо и се отдалечих. Почувствах се доволен от себе си. Бях подготвил почвата. Сега, ако решех, винаги можех да доведа нещата докрай. Тя беше само някаква помощничка в края на краищата. Беше имало и други преди нея. Щеше да има и след нея.
Един ден тя се приближи до мен широко усмихната.
— Познай какво? Една моя приятелка започна работа в Барбикън и може да ни намери безплатни билети за руския балет тази събота! Ако си свободен, разбира се.
Придадох си разочарован вид.
— Тази събота? О, много би ми се искало, но вече имам ангажименти.
— О! Е, добре, няма значение. — Усмихна се и сви рамене. — Както и да е. Само си помислих, че може би ще искаш да дойдеш.
— Може би друг път.
Изчаках една седмица, и тогава се обадих на Чарлз Драйдън.
— Радвам се да те чуя — рече той. — Купуваш или продаваш?
— Купувам — отвърнах.