Преди време това щеше да е достатъчно, за да накара стомахът ми да се свие от вълнение. Драйдън се беше специализирал в продажбата на еротични творби. Бях купувал от него няколко пъти в миналото, макар и да не го харесвах особено. Нямаше усет към произведенията, които минаваха през ръцете му. За него те бяха само предмети за покупко-продажба, които оценяваше право пропорционално на пазарната им стойност. Но от Драйдън имаше и полза. Чрез посредничеството му се бях сдобил с няколко прекрасни произведения. Така че в известен смисъл на него трябваше да благодаря — или да го обвинявам — за положението си в момента. Именно в задното помещение на неговия магазин се бях натъкнал на свидетелствата за по-малко познатите занимания на Зепо като модел.
Сега обаче обичайното ми вълнение се сведе само до леко любопитство.
— О, така ли?
— Две гравюри на Роулъндсън11. И една творба на Фюзъли12. — Начинът, по който спомена последното, издаваше мълчалив триумф.
— На Фюзъли? Сигурна ли е автентичността?
— Разбира се. — Звучеше леко възмутено. Въпреки меркантилните си мотиви все пак имаше професионална гордост. — Няма съмнение. Бих я определил като една от късните му рисунки на куртизанки. От същата колекция като гравюрите на Роулъндсън е. Всичките са с несъмнен произход. Но картината на Фюзъли е направо изключителна. Абсолютна прелест.
Усъмних се в последното, тъй като естетическите критерии на Драйдън бяха напълно монетарни по своята природа. Но той рядко грешеше за автентичността на творбите и Фюзъли, изключителен или не, безспорно беше находка. Всеки сериозен колекционер отчаяно би искал да го притежава. До не много отдавна така щеше да е и с мен. Сега усетих, че съм напълно безразличен.
— Оценявам, информацията, но мисля, че този път ще мина без тях — рекох.
— О! — Изумлението на Драйдън беше очевидно. — И двете работи са прекрасни екземпляри. Особено картината на Фюзъли. Сигурен съм, че ще е точно по вкуса ти.
— Напълно е възможно, но се боя, че все пак трябва да кажа „не“.
— Е, разбира се, ти си решаваш. Но мисля, че ще съжаляваш. Може би ще искаш да ги видиш, преди да вземеш окончателно решение?…
— Не мисля, че е необходимо. Наистина не съм заинтересован да купувам в момента.
Гласът му едва доловимо се промени.
— В такъв случай може би ще решиш да продаваш? Знам, че самият ти имаш значителна колекция. Ако мислиш да се освободиш от някои други неща, сигурен съм, че ще се споразумеем.
С изненада осъзнах — той смяташе, че причините за отказа ми са финансови. Неприязънта ми към него нарасна.
— Не възнамерявам нито да купувам, нито да продавам. Просто в момента не искам да разширявам колекцията си.
Долови студенината в гласа ми. Сега, след като вече не бях евентуален клиент, той ми отвърна със същото.
— Изборът си е твой, мистър Ремзи. Сигурен съм, че няма защо да ти казвам каква възможност изпускаш. Но не се съмнявам, че си имаш причини. Ако промениш решението си — за каквото и да било, — знаеш къде да ме откриеш.
— Благодаря. Не мисля, че ще го направя. — Побързах да затворя преди него, бесен, че беше имал нахалството да се опитва да се държи надменно. Този човек беше най-обикновен търговец. Не се съмнявах, че Драйдън вече звънеше или възнамеряваше да позвъни на други вероятни купувачи, опитвайки се да ги противопостави един на друг в прикрит аукцион. Бях доволен, че го лиших поне от един вероятен участник в наддаването. Но като почнах да се успокоявам, се замислих над казаното от него и се запитах дали не беше прав поне в едно нещо. Въпреки че нямах финансови затруднения, може би трябваше да помисля върху продажбата на някои от творбите. Те повече не криеха очарование за мен, а няма смисъл да държиш нещо, след като страстта ти към него е преминала.
Тогава си спомних за срещата си със Зепо същата вечер и изведнъж колекцията ми, Драйдън и неговите стоки ми се сториха маловажни. Дори разстроилото ме въздействие на съня най-сетне се разсея в далечината при сблъсъка с тази много по-реална опасност. Това беше повратният момент. Всичко зависеше от реакцията на Зепо на онова, което щях да му кажа.
Като се отърсих от последните остатъци от предишните си мисли, съсредоточих своите усилия върху подготовката за предстоящата среща, представяйки си почти всички възможни реакции на Зепо на онова, което имах да му съобщя, и подготвяйки аргументите си предварително. Съществуваше една възможност обаче, върху която избягвах да се замислям задълбочено. Отказа.
Въпреки това страхът от този отказ беше доста осезаем следобеда, докато казвах довиждане на Анна, затварях галерията и пътувах към апартамента на Зепо.