Това беше всичко. Или поне това си спомнях. А защо изобщо си спомнях такова нещо — нямах представа. В дадената обстановка не личеше да има нещо изключително. Но споменът остана дори след като се бях избръснал и закусил и продължи да витае в мислите ми, докато карах към галерията.
Отдадох разсеяността си на съня и на срещата със Зепо предишната вечер. В центъра на Лондон, както обикновено, имаше задръстване и гъстите утринни колони от автомобили се движеха бавно. Стигнах до едно кръстовище и минах покрай светофара, след което усетих неочаквано силен удар.
Политнах рязко при внезапното спиране. Един рейндж роувър се беше блъснал в левия ми калник. Още не се бях съвзел от шока и чакащите зад мен коли започнаха да надуват клаксоните си. Погледнах гневно към шофьора на другата кола — беше жена — и тъкмо се канех да й направя знак да отбие встрани и да ме чака, когато тя ми махна заповеднически, след което отдалечи колата си от моята. Разликата във височината на колите беше предпазила броните да се заклещят и те се отделиха със съвсем лек шум. Тя мина пред мен и като се отдалечи от кръстовището, отби встрани.
Колата ми беше блокирала от удара и докато се опитвах да запаля, открих, че ръцете ми треперят. Воят на клаксоните само влоши нещата и колата запали едва на третия опит.
Докато отбивах зад рейндж роувъра, от левия ми калник се чу ужасен стържещ звук. Вдигнах ръчната спирачка и излязох сърдито от колата. Тъкмо си формулирах наум първата гневна фраза, когато жената изхвърча от роувъра и ме изпревари.
— Сляп ли сте? Светофарът беше червен!
Обвинението й ме свари неподготвен. Не бях очаквал, че ще има наглостта да стовари вината върху мен.
— На вас може и да е светил червено. При мен беше зелено.
— Не ставайте смешен. Точно чаках да се смени. Вие минахте, без да гледате! — Вторачих се в калника си. — О, само погледнете това! Тъкмо я взех от сервиза и сега вие ми счупихте проклетия мигач!
— Аз съм го счупил? — Едва не онемях. — Вие се блъснахте в мен! — Наведох се да погледна щетите върху собствената си кола. Предната част на левия калник се беше вдлъбнала към рамото над гумата и то се беше притиснало към нея на едно място. В сравнение с това на рейндж роувъра му нямаше почти нищо.
— Искам номера ви — настояваше жената. — На идиоти като вас не бива да им дават книжки. Ами ако с мене имаше дете?
— Вероятно би ви казало да не минавате на червено!
— Чудесно! — Изведнъж тя се обърна към хората, които вървяха по тротоара: — Извинете, някой от вас видя ли как този човек ме блъсна? — Към нас се извърнаха втренчени погледи. Един-двама души намалиха крачка, макар никой да не спря. Бузите ми пламнаха. Тя се обърна към възрастен мъж, който се забави повече от останалите. — Видяхте ли какво стана? Този мъж мина през кръстовището на червено и ме блъсна, докато потеглях. Имам нужда от свидетел.
— Видях ви само да спирате. Не съм го видял да ви блъска.
Това беше невероятно.
— Не съм я блъснал аз! Тя ме блъсна! — Огледах се на свой ред за свидетел. Трафикът се движеше без прекъсване. Колите, които бяха зад мен, вече ги нямаше.
— Но не видяхте ли какво точно стана? — настоя жената. Мъжът беше спрял. Поклати глава колебливо. Другите хора отминаваха, като ни хвърляха любопитни погледи.
— Вече ви каза, че не е — изсъсках.
— Не говоря на вас, а на него. Видяхте ли го да минава на червено? Трябва да сте видели, щом сте минавали оттук.
Мъжът поклати глава и започна да се отдръпва.
— Не. Не. Съжалявам.
— Един момент — извика жената след него, но той вече беше обърнал гръб и ускоряваше крачка, поклащайки за последен път глава, за да отклони по-нататъшните й опити да го въвлече в това. — О, колко типично, по дяволите! — Тя отново се обърна към мене: — Добре, дайте ми името на застрахователната си компания. Няма да седя тук и да споря с вас. Трябват ми също така и името и адресът ви. Ще ги оставя те да уредят въпроса.
Втурна се ядосано към колата си и зарови из жабката.
— Ето. — Тя надраска данните си на едно листче и ми го подаде. Направих същото. — Само се надявам да имате доблестта да признаете, че вината за всичко това е ваша.