Отвори вратата със саркастична усмивка на лицето.
— Колко мило, че се отбиваш. — Нямах какво да отговоря. Последвах го мълчаливо вътре. — Питие?
— Бренди, ако имаш.
— О, струва ми се, че ще успея да намеря. — Отиде до една черна масичка, на която имаше богата колекция от бутилки. Доколкото виждах, всички бяха скъпи и от известни марки. Но не задължително най-добрите. Представите му за качество, изглежда, до голяма степен зависеха от етикета и цената и аз си помислих, че работата му като модел очевидно му носеше доста по-големи доходи, отколкото бях предполагал. Стаята също беше скъпо, макар и доста безвкусно обзаведена. Но точно в този момент това не ме интересуваше. Той ми подаде питието и се изтегна на огромното черно кожено канапе срещу мен. Усмихна ми се снизходително.
— Е, време е за изповед.
Забих поглед в чашата си.
— Едва ли може да се нарече изповед. По-скоро трябва да си изясним нещата.
— Доналд, можеш да го наречеш, както искаш, по дяволите, стига да ми кажеш какво кроиш.
— Не „кроя“ нищо.
— Е, определено измисляш все нови и нови правила с течение на времето. Така че, хайде, изплюй камъчето. Какво се мъти в тази твоя лукава малка главичка?
— Изкарваш нещата много по-макиавелистични, отколкото са. Не кроя нищо, мога да те уверя.
— Тогава какво? Да не си се отказал?
— Не, съвсем не. Далеч съм от това.
— Но какъв е проблемът? Или все още искаш да легна с Анна, или не искаш. Кое от двете?
Не можех да го погледна.
— Искам.
— Тогава защо е това губене на време? — В гласа му прозвуча нетърпелива нотка. Усещах втренчения му поглед. Вече нямаше как да се измъкна.
— Защото… — Спрях. Думите отказваха да излязат.
— Да? Защото? — подкани ме Зепо. — Чакам, Доналд.
Зачудих се дали пък не знаеше. Щеше да е напълно в стила му да ме поизмъчва.
— Защото искам да гледам — рекох.
Тъй като не отговори веднага, вдигнах поглед. Беше се вторачил в мене онемял. Изпитах леко задоволство. Очевидно не се беше сетил в края на краищата.
— Искаш да гледаш? — възкликна той.
— Да.
Самоувереността му се върна. Усмивката също; отпусна се на дивана.
— Чудесно. Сигурен съм, че Анна няма да има нищо против. Просто ще сложим един стол до леглото за теб. Искаш ли и пуканки?
— Говоря сериозно.
— Също и аз. Има ли още нещо, което да желаеш, като сме подхванали темата? Някакви други изненади, които да си ми подготвил?
— Не.
— О, добре.
— Не намирам шегите ти за забавни.
Изсумтя.
— Е, ти какво очакваше? Поздравления? Господи! — Погледна ме остро. — Само искаш да гледаш, а? Не си ли мислил и да се включиш?
— Разбира се, че не.
— Не прави толкова ужасена физиономия, Доналд. Едва ли си в положение да морализаторстваш. — Изсмя се невярващо. — Всичките ти превземки, когато говорех как ще я чукам, а се оказва какво? Че си само едно мръсно старче, което се възбужда, като гледа как някой друг шиба момичето, което си е харесал.
— Не е това.
— О, не, разбира се, че не е. Тогава какво е? Научен интерес?
— Плащам ти. Не е необходимо да ти обяснявам и мотивите си.
— Доналд! — Дразнеше ме. — Искаш да споделиш с мен един красив момент, а дори не желаеш да ми обясниш защо? Засрами се!
Усещах как лицето ми пламва.
— Вече знаеш защо. Така… така ще съм възможно най-близко… до това да притежавам Анна самият аз. Не мисля, че искам от теб кой знае колко.
— О, така ли? — Зепо ме изгледа с полуусмивка. — А не смяташ ли, че и Анна трябва да има думата по въпроса? Или сериозно си въобразяваш, че няма да има нищо против да зяпаш представлението?
Забих поглед отново в чашата си.
— Не е необходимо Анна да знае за това.
Усмивката на Зепо се разшири.
— Ааа, сега разбирам. Искаш свое лично пийпшоу! Ах ти, хитър дърт воайор такъв?
— Трябва ли да опорочаваш всичко?
— Какво има за опорочаване? Да утрепеш нечий приятел, така че да можеш да се скриеш в килера и да киризиш как я обслужва платен самец едва ли е благородно начинание, нали?
— Не смятам, че имаш моралното право да критикуваш когото и да било.
— Кой критикува? Всичко се свежда до това да си задоволиш страстта и щом този е начинът, който ти харесва, то си е твоя работа. Просто изтъквам, че няма защо да се правиш на светец.
— Не очаквах да ме разбереш.
— О, разбирам те прекрасно. Може би по-добре, отколкото ти сам се разбираш. — Подигравателната му усмивка ме вбесяваше.