— О, по дяволите, Доналд, знаех, че си наивен, но не вярвах, че може да си толкова смотан!
Стоях ужасно смутен, докато не спря да ми се надсмива.
— Повтарям, как може да си толкова сигурен?
Зепо изтри очи, все още хилейки се.
— Защото преди доста време видях, че имаше в чантата си кутийка тампони, и си отбелязах датата. Стига да няма навика да си ги носи непрекъснато, можем да сме напълно спокойни. А дори и да е неразположена, това не е задължително пречка. Знаеш ли какво, ще ти намеря някоя сексобразователна брошура. Можеш да я прочетеш преди съботата, така че да знаеш какво става.
Подигравките му ме бяха засегнали, но бързо ги забравих благодарение на нарастващото ми вълнение. Сцената, която си бях представял, откакто бях видял Анна гола в огледалото, скоро щеше да се превърне в реалност. Трябваше да изчакам само още няколко дни.
Сега обаче чакането беше на приключване и мисълта за онова, което щеше да се случи след броени часове, ме караше да се чувствам замаян. А след първата чашка — бъбрив.
— Знаеш ли, Зепо, ако някой ми беше казал, че умееш да готвиш, нямаше да му повярвам, но това наистина мирише много хубаво. Какво е?
— Гамбас а ла планча — отвърна той от кухнята, откъдето се чуваше цвъртене. — Или скариди, запържени с чесън, ако предпочиташ. След което — паела.
Усмихнах се на Анна.
— Тогава предполагам, че ни очаква испанска вечеря. Всъщност тъкмо онзи ден си мислех за паела и ми се щеше да знам някой добър испански ресторант в Лондон, така че да мога да я ям по-често. Вкусът никога не е същият, когато си я приготвяш вкъщи. — Осъзнах гафа си и веднага се смутих. — Е, тоест никога няма същия вкус, когато аз се опитвам да я приготвя. Сигурен съм, че твоята ще е много по-автентична, Зепо. Наистина мирише превъзходно. Трябва да ми дадеш рецептата, преди да заминеш на почивка. Но ти не отиваш на почивка, забравих. Имах предвид на работа. В Бразилия.
— Анна, би ли разбърквала това, докато се оправя с хляба? — попита Зепо.
— Да, разбира се. — Тя отиде в кухнята, като ме остави да се потя от смущение в дневната. Зепо влезе с панер нарязан френски хляб.
— Още вино, Доналд? — попита той и докато се навеждаше да вземе чашата ми, изсъска: — Спри да дрънкаш, по дяволите!
Той се върна в кухнята и когато Анна влезе, аз се извиних и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и отпих малко от крана. После седнах на ръба на ваната и започнах да дишам дълбоко, докато не се успокоих достатъчно, за да се върна при тях.
Зепо тъкмо внасяше скаридите. Седнах на масата — тримата образувахме триъгълник — и се заех с филийка хляб. Нямах апетит и единственото впечатление, което ми остана от храната, беше, че е гореща. Изпарих си устата при първата хапка и ядох, без да усещам вкуса и без удоволствие. Но Анна изразяваше шумно похвалите си, така че аз се присъединих, като се стараех да не бъда прекалено словоизлиятелен.
За щастие това вече не представляваше проблем. Докато преди не можех да млъкна, сега изведнъж открих, че нямах какво да кажа. Усмихвах се и се смеех, и откликвах на разговора, но малко допринасях за него. Борех се да не поглеждам непрекъснато часовника си и докато минутите отминаваха, копнежът ми се засилваше и ставах все по-мълчалив.
Но нито Анна, нито Зепо го забелязваха. Имаха достатъчно да си кажат и без моя помощ и всеки от тях слушаше внимателно, докато другият говореше. Дори аз не можех да не доловя флуидите помежду им и онази част от мен, която не следеше тревожно напредването на времето, изпита топла бащинска гордост от това, че съм ги събрал.
После телефонът иззвъня. Подскочих, излязох от транса и излях малко вино върху ръката си.
— Извинете ме — рече Зепо и отиде да вдигне. Попих виното, благодарен, че Анна, изглежда, не беше забелязала. Тя гледаше Зепо.
Насилих се да не го зяпам, докато казваше:
— Ало? Да, точно така. Добре… Да, тук е. Секунда. — Обърна се към мен. — За теб е, Доналд. Някой си Роджър Чембърлейн.
Направих, каквото можах, за да изразя учудването си, докато отивах да взема слушалката от него.
— Ало? — рекох. В ухото ми зазвуча сигналът свободно. — Не, разбира се, че нямам нищо против. Как ме откри, за Бога? — Направих пауза. Сигналът продължаваше. — О, вярно. Не, няма нищо. Всичко наред ли е? — Хвърлих поглед към масата. Анна и Зепо прилежно се стараеха да не ме слушат. — О, не! Не си! Ужасно! Какво са взели? — Отново направих пауза. — И всичко е обърнато наопаки? — Въздъхнах шумно. — Това е ужасно. Нямам думи. — Всъщност наистина идеите ми се бяха изчерпали. Сигналът „свободно“ беше много по-пъргав. — Да… да… не… Не, разбира се, че не. Да, сигурен съм. След около час, става ли? Да, доскоро.