Затворих и се върнах на масата.
— Лоши новини ли? — попита Зепо.
Седнах.
— Да, доста. Беше един мой приятел. Тъкмо се върнал от почивка и открил, че са го обрали. Изглежда, са оставили къщата му в пълна бъркотия и са взели почти всичко, което не е здраво заковано. Ужасно е разстроен.
— Обадил ли се е в полицията? — Анна изглеждаше достатъчно убедена.
— Да. Вече са били там, но очевидно без особена полза. Настоява да отида. Има доста хубава колекция от акварели, повечето липсват, но онова, което го разстройва най-много, е, че извършителите, които и да са те, са унищожили оставените картини. Помоли ме да отида да видя дали не могат да се спасят. Нали нямаш нищо против, Зепо?
— Не, разбира се, че не.
— Веднага ли трябва да отидеш? — попита Анна. — Не може ли да почака до утре?
— Е, предполагам, че може, но явно, че му се иска да поговори с някого. Живее сам и трябва да е било голям шок за него. — Надявах се Анна да не продължи да ме разпитва, но бях поласкан, че желаеше да остана.
— Как може човек да направи такова нещо? — възмути се тя. — Достатъчно лошо е да откраднеш, но да унищожаваш останалото… — Поклати глава.
— Отвратително — съгласи се Зепо. — Можеш ли да останеш за десерта, или трябва да тръгваш веднага?
Погледнах часовника си. Стрелките и цифрите приличаха на шифър, който не ми говореше нищо. Сега, след като моментът бе дошъл, времето беше без значение.
— Май ще е по-добре да вървя. Обещах му, че ще съм там след час, а той живее доста далеч. — Изведнъж ме обзе паника, мозъкът ми беше празен, зачаках Анна да попита къде точно живее. Но тя не го направи.
— Надявам се само полицията да ги хване — рече тя. — Оставили ли са отпечатъци?
— Не ми каза. — Изправих се, предотвратявайки по-нататъшните въпроси. — По-добре да тръгвам. Благодаря за вечерята, Зепо. Съжалявам, че трябва да ви напусна.
Той стана.
— Няма нищо. Ще те изпратя до вратата.
Анна също понечи да стане.
— Не, не си прави труда — побързах да я спра. — Стой си. Достатъчно ви разтревожих. — Наведох се и я целунах по бузата. Кожата й беше гореща и стегната. — Приятна вечер.
Тя ми каза довиждане и аз последвах Зепо в коридора.
— Страшни сме, нали? — измърмори той. После, като отвори вратата, повиши гласа си и рече: — Чао, Доналд. Надявам се приятелят ти да си получи нещата обратно.
— Аз също. Съжалявам, че трябваше да си тръгна така.
— Не се тревожи за това. Ще се чуем по-късно. Чао.
— Довиждане.
Зепо сложи пръст на устните си и силно затвори вратата. Последвах го обратно по коридора, като внимавах да не вдигам шум. Преди дневната имаше отворена друга врата. Влязох вътре и Зепо бързо я затвори зад мен.
Долепих ухо до нея.
— Срамота — чух Зепо да казва и после гласът му заглъхна, когато затвори вратата на дневната. Слушах още миг, но не чувах нищо освен неясно мърморене.
Отпуснах се за първи път тази вечер. Огледах стаята. Тънеше в полумрак, платнена завеса закриваше единствения прозорец. До стената бе сложен стол. До него имаше ниска масичка, на която бяха поставени чаша, кана с вода и бутилка бренди. Имаше също малко фенерче и някакъв предмет, който отначало не разпознах. Приближих се и видях, че беше картонена бутилка с широко гърло, от онези, които болничните пациенти използват, за да се облекчат. Бях впечатлен от предвидливостта на Зепо. Не бях се сетил за това. Но после забелязах бележката под нея. „Можеш да използваш това, както намериш за добре. Кърпите са на тоалетката.“ Когато осъзнах какво имаше предвид, оставих бутилката ядосано.
Седнах на стола и заразглеждах стената пред мен. В нея имаше дупка, дълбока около десетина сантиметра и достатъчно широка, за да е удобно на главата ми, когато се наклонях напред. В нея се виждаше тънко пластмасово покритие и дървени летви, в които беше направена друга, по-малка дупка. Приличаше на миниатюрна пощенска кутия. Надникнах през нея, но не можах да видя почти нищо в падащия мрак. Доволен, че всичко беше, както трябва, се облегнах назад в стола и си налях малко бренди.
Дотук, като се изключеше началната ми нервност, всичко беше вървяло по плана. Телефонното обаждане беше станало, както бе обещал Зепо. Беше поръчал да му позвънят от централата по някое време вечерта, но беше отказал да ми каже кога точно.
— Само ще броиш минутите, ако знаеш. Ще изглежда по-естествено, ако не го очакваш. — Идеята да използвам измислен, а не истински приятел, също беше негова. — Ако ще лъжеш, направи така, че да не могат да те хванат — беше ме посъветвал. Бях отдал дължимото на опита му.