Бих дала всичко, за да мога да виждам Теър колкото се може по-често, макар да не можех да го докосвам. От друга страна, ако той продължаваше да смята Ема за мен, не бях сигурна как да приемам това.
Внезапно лампите угаснаха и Ема се оказа в пълна тъмнина. Тя се наведе напред, дишайки тежко, оставяйки топката да отскочи от стената и да се търкулне до другия край на корта. Тревата край игрището прошумоля под нечии стъпки и тя сепнато се изправи.
— Ехо? — извика Ема. — Итън? — Откакто бе пристигнала в Тусон, кортовете бяха любимото им място за срещи, макар че в онази първа нощ тя не беше отишла там заради него.
Никой не й отговори, но шумоленето край корта не спираше. Очите й привикваха трудно с тъмнината. Ема се приближи до парапета и се придвижи напред опипом. Маратонката й докосна телената ограда и тя издрънча. Момичето застина на място, осъзнавайки, че е разкрило местоположението си. Секунда по-късно лампите светнаха отново и осветиха една неподвижна фигура, застанала в другия край на корта.
Ема изпищя.
Фигурата рязко се обърна и също изпищя. В този миг Ема видя лицето й: това беше Ниша Банерджи. Съперничка на Сътън и втори капитан на отбора по тенис. Ема се облегна тежко на оградата и закри лицето си с длани.
— Ниша! Изкара ми акъла!
— Значи ти си се промъквала в тъмното! — изкрещя Ниша. За миг изглеждаше ужасно ядосана, но след това избухна в смях. — Господи! И двете изпищяхме като някои шестгодишни момиченца, които току-що са гледали първия си хорър.
— Знам. — Ема си пое дълбоко дъх с надеждата бясно тупкащото й сърце да се успокои. — Много сме жалки, нали?
Ниша пристъпи към нея. Тя носеше червен костюм за тенис „Адидас“ и накитници в същия цвят. Идеално чистите й маратонки бяха завързани с мънички панделки, а черната й коса беше прибрана с виолетова лента за коса. Но въпреки че изглеждаше перфектно, очите й бяха изцъклени, а пръстите й трепереха леко. Ниша беше от хората, които дори за миг не обичаха да изпускат нещата от контрол.
— Сама ли играеш? — попита Ниша.
Ема кимна.
— О. И аз мислех да направя същото — рече Ниша. Тя наведе глава настрани и пъхна ракетата си под мишница. — Оставям те да тренираш, тогава.
Но след това изгледа продължително Ема. Кафявите й очи изглеждаха уморени и под тях се забелязваха тъмни кръгове. Ема поомекна. Тя беше свикнала да се кара с Ниша, но точно сега момичето изглеждаше изморено и някак боязливо.
На мен също ми изглеждаше различна. Наистина е странно да гледаш на хората от различна перспектива и да осъзнаваш, че всичко, което си смятал, че знаеш за тях, не е било нищо повече от грижливо поддържана фасада.
Ема се прокашля.
— Защо не играеш на кортовете, които са по-близо до вас?
Ниша живееше край каньона Сабино и Ема беше виждала кортовете в нейния квартал.
Ниша сви рамене.
— Имаше много хора. А на мен ми се искаше да остана сама.
Ема завъртя ракетата в ръката си.
— Ами след като и двете сме тук, искаш ли да си подаваме?
Челюстта на Ниша потръпна. По лекото потрепване на миглите й Ема разбра, че момичето е искало да я попита същото нещо.
— Ами, добре — отвърна тя, правейки се на недостъпна. — Стига да искаш.
— Искам — отвърна Ема, осъзнавайки, че казва самата истина. Досега никога не я беше виждала толкова уязвима и това докосна някаква струна в душата й. Но освен това се беше сетила и за още нещо: Ниша осигуряваше алибито на Лоръл за трийсет и първи август, нощта, в която Сътън беше изчезнала. Тя беше казала на Ема, че сестра й е прекарала цялата нощ в дома й, което всъщност не беше вярно. Беше ли излъгала Ниша? Или Лоръл се беше измъкнала след като Ниша беше заспала?
Момичетата заеха местата си в двете половини на корта. Ниша поопъна полата си и Ема се изкиска.
— Просто не мога да си замълча. Само ти можеш да се облечеш като Серена Уилямс и да отидеш на някой тъмен и изоставен корт, Ниша — подразни я тя, след което подхвърли топката във въздуха и силно я удари.
— Ще го приема като комплимент — отвърна Ниша, докато топката летеше към нея. Тя я удари силно. Ема се хвърли да я пресрещне, но топката прелетя покрай нея и се удари в телената ограда.