— Съгласна съм — засмя се Ема. — Нула на петнайсет — каза тя и изтича да си вземе топката. Следващият й удар не беше силен и Ниша го отрази с лекота. Разиграването продължи в приятелски ритъм.
Те изиграха няколко серии, като и двете отбелязаха колко е невероятно, че все още имат енергия след днешната изтощителна тренировка. Когато след един бекхенд на Ема топката отиде в мрежата, Ниша си взе почивка, за да пийне вода.
— Чувам, че излизаш с Итън Ландри.
— Точно така — отвърна Ема и леко се изчерви.
Ниша избърса устата си.
— Значи той всъщност може да говори?
— Разбира се. И то много.
— Това е нещо ново. — Ниша остави бутилката с вода на пейката. — Мама го наричаше Безмълвния И. Двамата пътувахме с един и същи автобус в осми клас и през цялата година той не обели и дума — нито на мен, нито на някой друг от автобуса.
— Просто е много срамежлив — промърмори Ема. Тя беше забравила, че Ниша и Итън са съседи. Не й беше приятно да слуша за някогашните му кротки дни. Изобщо не й харесваше, че има толкова малко приятели.
— Е, срамежливостта е хубаво нещо. — Ниша разтръска краката си и стрелна Ема със завистлив поглед. — А той определено е много готин.
Така вече беше по-добре.
— Знам — отвърна Ема и потрепери от удоволствие, мислейки си за целувките си с Итън в планетариума. — А как вървят нещата с теб и Гарет? — На бала преди няколко седмици Ниша се беше появила с бившия на Сътън и изглеждаше адски доволна от себе си.
Тя сви рамене.
— Всъщност никак. — След това отпи още малко вода и смени темата. — Помниш ли как като малки брояхме колко удара ще направим преди някоя да сбърка? — попита Ниша. — Това бяха нашите собствени световни рекорди — продължи тя, удебелявайки гласа си така, че да звучи като някой спортен коментатор.
Ема се усмихна вътрешно. Макар списъкът за нещата, по които се различаваше от Сътън да беше доста дълъг, все пак двете си приличаха доста. Тя беше броила ударите, когато играеше пинг-понг в мазето с руския си заварен брат Стефан. Дори сега се улавяше, че на тренировките брои ударите по навик.
— Имам чувството, че е било преди цяла вечност — продължи Ниша. — Винаги съм се радвала, когато двете с Лоръл включите и мен. — Устните й се свиха, сякаш се беше ядосала, че е казала твърде много. Тя отпи една голяма глътка от бутилката. — Както и да е — рече грубо тя. — Готова ли си да ти наритам отново задника?
Но Ема не помръдна от мястото си.
— Доста е самотно да си единствено дете — рече тихо тя.
Ниша я стрелна с поглед.
— Ти пък откъде знаеш. Нали си имаш Лоръл.
Ема прехапа устни и извърна поглед настрани. Тя говореше за себе си, разбира се — въпреки всичките си заварени братя и сестри, тя винаги се беше чувствала самотна. Копнееше да има брат или сестра — някакво семейство. Прииска й се да можеше да разкаже на Ниша за преживяното, но не можеше.
Тогава Ниша въздъхна.
— Но си права, самотно е. Особено след като мама… си отиде. Обичам татко, но той не може да се нарече чудесна компания.
Ема кимна. Тя знаеше, че майката на Ниша е починала през лятото, но момичето никога не говореше за това. Но точно в този момент като че ли беше готова да го направи. Сякаш искаше някой да я изслуша.
— Били сте много близки, а? — попита Ема.
За миг някакво облаче скри луната. Една кукувица притича през паркинга. Ниша погледна логото на Найк, отпечатано на бутилката с вода.
— Обичахме да готвим заедно и да си правим огромни индийски гуляи. Мама смяташе, че съм твърде слаба. Непрекъснато се опитваше да ме угои.
— Това като че ли е присъщо на всички майки — отвърна Ема, сещайки се за баба Мърсър и нейния син. — А ти все още… разговаряш ли с нея?
Ниша изгледа странно Ема и лицето й се изчерви.
— Откъде знаеш?
Ема се загледа в бялата мрежа, която разделяше корта на две.
— Просто предположих. Аз разговарям с рождената ми майка.
Ниша повдигна вежди.
— Но ти никога не си я виждала.
— Знам — отвърна бързо Ема. — Но тя е някъде там. Непрекъснато си мисля за нея. Когато ми е много трудно, разговарям с нея. Тя винаги ме изслушва. — Момичето се усмихна мрачно. Въображаемата Беки беше много по-внимателна, отколкото истинската Беки е била някога.