Ниша се заигра с топката за тенис.
— Говоря й, когато съм в колата — каза тихо тя. — Вкъщи не ми е удобно… не искам татко да ме чуе. Но когато пътувам към училище или към някое друго място, провеждаме цели разговори. Монолози. Когато спирам на светофарите и продължа да си говоря, виждам, как хората ме гледат. Сигурно си мислят, че говоря в блутуута или нещо друго, а не че разговарям с мъртвата си майка.
Ниша внезапно отстъпи назад и погледна Ема така, сякаш бе забравила, че се намира там.
— Сигурно си мислиш, че съм пълна откачалка, а? Ще разкажеш ли на приятелките си за това? — попита тя, примигвайки учестено.
— Няма! — Ема притисна длан към сърцето си. — Кълна се, че ще запазя тайната ти. — Ниша продължаваше да изглежда притеснена, затова тя леко я докосна по рамото. — Радвам се, че ми разказа това. Според мен е страхотно, че продължаваш да си говориш с нея. Честно казано, мисля, че щеше да е странно, ако не го правеше.
Все още притеснена, Ниша се заигра с накитника си.
— Добре, аз трябва да си ходя. Класното по английски ме зове.
— Да, а на мен ми остават десет минути, преди татко да се обади в полицията. Напоследък е доста строг. — Ема прибра принадлежностите си в сака. Двете момичета се запътиха към улицата в крачка и Ема се сети, че е забравила да пита Ниша дали Лоръл наистина е била у тях в нощта, когато Сътън бе умряла. Вместо това си беше губила времето в приятелски разговори с най-големия й враг. Но пък усещането беше доста… приятно.
Нямах нищо против, стига Ема да не губеше самообладание. Ниша винаги ми беше създавала проблеми и не можех да си представя, че ще се промени. Но пък нали знаете какво казват: дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо. Особено когато този враг може би знае къде, всъщност се е намирал заподозреният номер едно на Ема в нощта, когато умрях.
4.
Дървото на нежеланията
Във вторник сутринта Ема паркира пред гимназията „Холиър“, разположена сред хълмовете на Тусон. Пейзажът беше осеян със стотици кактуси, някои трънливи, други цъфтящи. Зад училището се издигаше планината, червена и величествена. Паркингът беше пълен с ученици. Наблизо мина един джип, от чиито тонколони гърмеше песен на Дейв Матюс. Група красиви момичета с еднакви кожени якета си разменяха гланцове за устни, облегнати на един ретро кабриолет. Училищните автобуси боботеха зад ъгъла, лекоатлетите от училищния отбор завършваха сутрешната си тренировка, започвайки последната обиколка на игрището, а група деца се бяха сврели край бодливите храсти, като се опитваха да скрият, че пушат.
Когато Ема слезе от колата, край нея минаха две момичета с къси поли, които на висок глас обсъждаха Теър. Днес беше първият му ден в училище. От няколко седмици се носеха слухове за неговото отсъствие: че бил в затвора, че се снимал в мащабна холивудска продукция, че си сменил пола. Само първото беше истина: предишната седмица беше прекарал два дни в затвора заради нахлуването в имота на семейство Мърсър и оказване на съпротива при арест.
Наблизо се затръшна врата на кола. Двете най-добри приятелки на Сътън, Мадлин и Шарлът, слязоха от черен джип. Мадлин, която имаше лъскава черна коса и сърцевидно личице, носеше боти на високи токчета, а впитите й дънки изглеждаха така, сякаш бяха създадени специално за тялото й на танцьорка. От вътрешната страна на всяка китка тя си беше татуирала по една червена розова пъпка, а на гърба на телефона и имаше стикер с надпис „МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“. Ема все още не беше съвсем сигурна какво означава това. Шарлът, която беше леко дундеста, но за сметка на това имаше красива млечна кожа и гъста, червеникава коса, преметна през рамо огромната си чанта „Луи Вюитон“ с монограм точно когато на мястото до тях спря един бял джип. От него изскочиха близначките Туитър, Лилиана и Габриела, които си приличаха единствено по русите коси и сините очи. Присъстват всички членове на „Играта на лъжи“, помисли си Ема, мислейки си за групичката на Сътън. Всъщност почти всички — днес Лоръл беше отхвърлила предложението на Ема да я откара до училище, като обяви, че „има друга уговорка“.
Лили се приближи до Ема, потраквайки с дванайсетсантиметровите си тънки токчета.
— Администрацията трябва да резервира тези места само за нас — пропя тя, подръпвайки розовеещата си огърлица. Лили и Габи бяха станали членове на клуба „Игра на лъжи“ само няколко седмици по-рано и непрекъснато парадираха с новия си статут.
— Направо си го представям — намеси се Габи. — „Запазено за Габи“. Ще изглежда жестоко на табелка! — Тя прибра един кичур от правата си руса коса зад ухото. Облеклото й беше пълна противоположност на Лилиното — бледорозов кашмирен пуловер, зелена бархетна риза, тесни дънки и лачени заострени равни обувки. Изглеждаше напълно готова за някой турнир по крокет.