Лили се обърна рязко и погледна към Ема, Мадлин и Шарлът. Лицето й бе потъмняло от гняв.
— Да не би да сте скрили подготовката на номера от нас?
Шарлът бавно поклати глава.
— Не сме го направили ние.
— Честно — додаде бързо Мадлин. — Освен ако не съм го направила, докато съм сомнамбулствала.
— О. — Лицето на Лили се проясни. — Ами в такъв случай… — Двете с Габи измъкнаха айфоните си и насочиха камерките им към ужасното творение. — Бързо към Туитър!
Мадлин грабна телефона от ръката на Лили преди момичето да успее да направи снимката.
— Това изобщо не е яко. Чиста проба вандализъм.
Лили рязко затвори уста и се укроти.
— Според теб кой го е направил?
Мадлин огледа тълпата. Внезапно очите й се разшириха.
— Вижте там — изсъска тя, кимвайки към стълба на една улична лампа.
Ема проследи погледа й. Четири момичета стояха в групичка, обърнали гръб към обезобразените дървета. Всичките бяха облечени в тъмни тесни дънки и кецове „Конвърс“, и имаха къси спортни прически. Съдейки по решителното, началническо изражение на лицето на едно русо момиче, чиято коса беше боядисана на кичури, Ема предположи, че тя е лидерът им. От всички тях струяха вълни на самодоволство.
— Не може да бъде — прошепна Шарлът.
— Почти съм сигурна — промърмори Мадлин. — Не може да не са те.
Габи използва телефона си, за да направи снимка в близък план на лицата им. Момичето с кичурите изглаждаше още по-злобно отблизо.
— Кучки.
— Кои са те? — попита Ема, без да я интересува, че Сътън може би вече ги познава.
Не ги бях виждала. Те изглеждаха по-малки, може би първокурснички, което означаваше, че никога не ги бях срещала. Бях умряла преди първия учебен ден и нямаше как да ме накарат да общувам с разни хлапетии от долните класове.
— Ариана Ричардс, Коко Тремънт, Бетани Рамирес и Джоана Чен — отвърна Мадлин. — Една второкурсничка от курса ми по танци ми разказа за тях. Те са нашия еквивалент в средното училище „Сагаро“. Но номерата им били адски тъпи. Кражба на училищния талисман, неприлични надписи с червило по шкафчетата на други момичета, подмяна на изтриваеми маркери с перманентни.
— Адски тъпи — каза Шарлът, потискайки прозявката си.
— Отсега нататък ще бъдат известни като Подлата четворка — пропя Лили с превзето–драматичен тон, почуквайки по тъчскрийна на телефона си. — Не се притеснявай, Мад. Туитовете ми ще ги поставят на мястото им.
— Да, скоро ще видим кой на кого ще се покланя — рече мрачно Шарлът и стисна зъби.
„Подлата четворка съсипва училищна собственост“, веднага състави заглавие Ема, оглеждайки мърлявото бельо. Творението беше по-просташко и от татуировката на акула на заварения й брат Травис, който се беше прибрал вкъщи с нея след трийсет и шест часов пиянски маратон.
— Леле — чу се познат глас. Ема се обърна и видя Лоръл, която се приближаваше към тях с издута от вятъра синя памучна рокля. Русата й коса сияеше под слънчевите лъчи, а устата й беше отворена толкова широко, че Ема успя да види кътниците й. — Луда работа.
В този момент вратата на училището се отвори и навън изскочи директорката госпожа Амброуз. Учениците се отдръпнаха встрани, правейки й път — тя се отправи директно към Ема и останалите. Ема гледаше безпомощно как жената се приближава към тях. Лицето на директорката беше намръщено. Погледът в очите й казваше „Този път наистина прекалихте, момичета.“
Ема разтегна устни в най-красивата усмивка на Сътън Мърсър.
— Здравейте, госпожо Амброуз — каза тя със сладък глас. — Можете ли да си представите какво са направили?
Директорката не обърна внимание на думите й, а просто я улови с едната си ръка, а с другата хвана Лоръл.
— Чакайте малко! — извика Лоръл. — Ние не сме виновни за това!
Виковете й бяха заглушени от тропота на обувките на двамата охранители, които си проправяха път през тълпата. С бързи и сръчни движения единият от облечените в кафяви униформи мъже хвана Шарлът и Мадлин, а другият улови близначките Туитър.
— Вие не разбирате! — проплака Мадлин с немощен глас.
— Някой ни е натопил! — възрази Шарлът.
Госпожа Амброуз завъртя очи.
— Всеки път казвате така, момичета. Идвате с нас.
Ема почувства как краката й се размърдват, когато директорката я задърпа към вратата. Точно преди тълпата отново да се събере зад гърбовете им, тя погледна през рамо и видя, че четирите първокурснички ги гледат с широки, възторжени усмивки, които сякаш казваха „Този път ни се размина.“ Момичетата сигурно просто искаха да оставят своя отпечатък върху училището — в буквалния смисъл — но всъщност бяха навредили на членовете на клуба „Игра на лъжи“.