Луната се скрива зад облак. В далечината вие койот. С пълна сила осъзнавам сериозността на положението си. Някой ми краде колата и сега аз се намирам насред нищото, без никаква възможност да потърся помощ.
Къщата на Ниша не е далеч оттук, а аз знам, че момичетата от отбора по тенис са там. Но не мога да се върна до паркинга, защото не съм сигурна дали онзи ненормалник, който блъсна Теър, не е все още там и ме чака. Трябва да избера друг маршрут, който заобикаля входа на каньона. Потеглям, а вятърът надава вой. Пътеката се стеснява, а короните на дърветата се сгъстяват над главата ми. Храстите, които растат покрай пътеката, протягат към глезените ми бодливите си клони и от време на време ми пускат кръв или раздират кожата ми. Не спирам да вървя, защото знам, че няма да съм в безопасност, докато не стигна до някой населен район.
В далечината свистят гуми, последвани от трясък. Обръщам се рязко и се спъвам в някакъв стърчащ от земята корен. Успявам да опра длани в земята и омекотявам падането. Ситните камъчета от чакъла се набиват в ръцете ми и кожата започва да ме смъди сякаш току-що съм се избърсала с шкурка. Телефонът ми се изсипва от джоба и пада върху пръстта, а екранът му светва, показвайки входящо обаждане.
Вместо да се разплача от болка, аз викам от облекчение. Отново имам обхват. Този кошмар е на едно телефонно обаждане от края си. Но тогава забелязвам номера на екрана.
Въздъхвам дълбоко и отхвърлям обаждането на Лоръл. Точно сега не мога да се оправям с нейния гняв — или с въпросите й. Секунда по-късно телефонът ми изжужава — есемес.
Следващия път като те видя си мъртва.
Много преиграваш, сестричке, мисля си аз и натискам ИЗТРИЙ.
8.
На косъм от опасността
— Какво правиш?
Ема вдигна рязко глава. Кръвта й се смрази, щом зърна фигурата, застанала на прага, огрявана от слънчевите лъчи, които проникваха през матираното стъкло на прозореца. Това беше Лоръл.
Размахах безполезните си ръце; толкова ми се искаше да можех да изблъскам Ема някъде далеч, в безопасност. Единственото, за което можех да мисля, беше споменът, който току-що бе проблеснал в съзнанието ми. Навремето не му бях обърнала внимание — двете с Лоръл сигурно се бяхме заплашвали стотици пъти с убийство. Но предвид сегашното ми състояние не биваше да забравям, че когато Лоръл бе написала този есемес, тя не е била обзета от някакъв временен гняв и раздразнение. Може би си го е мислила на сериозно. Ами ако беше оставила Теър в болницата, а след това се беше върнала, за да ме убие? В планината беше много тъмно. Много уединено. Всичко можеше да се случи и никой нямаше да чуе нищо.
Ема бързо скочи на крака, пъхайки телефона на Лоръл в джоба на шортите си; отчаяно се молеше точно сега някой да не реши да изпраща на сестрата на Сътън есемес — Лоръл беше избрала за рингтон на есемесите си един отличаващ се маймунски крясък. В ръката й остана телефонът на Сътън.
— Ти какво правиш? — отвърна рязко Ема, като се опитваше да наподоби наглото държание на Сътън.
Очите на Лоръл се стрелкаха насам-натам около Ема, сякаш тя знаеше, че я е хванала да върши нещо забранено и се опитваше да разбере какво.
— Чух, че си напуснала кортовете, защото не си се чувствала добре — отвърна момичето с равен глас. — И като добра сестра дойдох да видя какво става.
Ръката на Ема се изпоти и телефонът на Сътън започна да се изплъзва от нея.
— Малко ми се зави свят — отвърна тя, притеснена от напрегнатия поглед на Лоръл. — Дойдох да си взема бутилка с вода и реших да поседна за миг.
— Наистина ли? — попита Лоръл, поклащайки се на петите си. Произнесе думата с преувеличено съчувствие, а странната усмивка на лицето й стана още по-широка. — Странно, че си избрала да седнеш точно пред моето шкафче. Да не би да търсиш нещо?
Мислите на Ема препускаха в главата й. Тя си припомни всеки път, когато убиецът на Сътън я беше нападал. Ръцете, които се бяха вкопчили в гърлото й изотзад. Прожекторът, който се стовари на земята на сантиметри от тавата й, надписът на черната дъска, който я предупреждаваше да спре да рови. Ако Лоръл беше изпълнила заплахата си от есемеса, значи тя бе опасна — наистина опасна. А ето, че Ема продължаваше да рови — и беше намерила улика, която щеше да нарани Лоръл. Момичето огледа просторната съблекалня. Ако започнеше да пищи дали някой щеше да я чуе?