Когато Лоръл пристъпи напред, Ема потрепна, убедена, че сестрата на Сътън е решила да действа. Но Лоръл просто я заобиколи, набра шифъра на шкафчето си и отвори вратата. Сърцето на Ема заблъска в ушите й, когато Лоръл започна да рови из чантата си. През цялото време не сваляше поглед от сестра си. Търси телефона си, помисли Ема. Няма да го намери, защото знае, че е у мен. Прави го просто, за да ме накара да се изпотя.
— И какво? — каза най-накрая Лоръл, извади четката си за коса и я прокара през дългата си, вързана на опашка руса коса. — Знам, че съм очарователна и всичко останало — Теър определено мисли така. — Лека усмивка накъдри устните й, когато произнесе името му. — Но не трябва ли да си вземеш водата и да се върнеш към тренировката?
— А, да. Разбира се — отвърна Ема, но не помръдна от мястото си. Телефонът на Лоръл, който лежеше в задния й джоб, сякаш прогаряше кожата й. Когато Лоръл се обърна с гръб към нея, за да пийне вода от чешмата, Ема бързо измъкна айфона и го подхвърли в чантата на Лоръл. За щастие сестра й като че ли не я забеляза.
Ема се завъртя на пети и изтича към шкафчето на Сътън. Пръстите й трепереха докато набираше комбинацията. После отвори вратичката, порови из нещата вътре, преструвайки се, че търси нещо, след което взе бутилката с минерална вода, която за щастие се намираше на горното рафтче. Ема разви капачката и я пресуши до дъно, но течността не успя да утоли жаждата й.
Когато се обърна, видя, че Лоръл стои до шкафчето си и гледа ококорено телефона си. Ема едва не изпищя. В продължение на няколко агонизиращи секунди тя не можеше да си спомни дали е успяла да излезе от папката с есемеси.
— Ха — рече Лоръл и се намръщи.
— Какво? — попита Ема с треперлив глас.
— Мога да се закълна, че го пъхнах в страничния джоб на чантата си — рече бавно Лоръл.
В главата на Ема просветна аларма. Тя знае, че си ровила! Бягай, веднага! Но кецовете й бяха като залепени за пода.
— Нямам представа къде държиш телефона си — промърмори тя и думите се затъкнаха в гърлото й.
— Разбира се, че нямаш — усмихна се престорено Лоръл и завъртя очи. После пусна телефона в джоба си и се приближи бавно до Ема с пламтящи очи. Тялото й като че ли излъчваше гореща вълна, крайниците й се напрегнаха за удар.
— Па! — прошепна Лоръл, докосвайки гърдите на Ема. Тя изпищя и отскочи, прикривайки тялото си с ръце, и стисна здраво очи.
Когато ги отвори отново, Лоръл се подсмихваше подигравателно.
— Много си нервна — каза тя, докато я заобикаляше. Пантите на входната врата изскърцаха и Лоръл я затръшна, излизайки от съблекалнята.
Ема също излезе навън и застана до вратата. Тя наблюдаваше под тихите звуци на удрящите се в земята тенис топки как Лоръл прекосява игрището и се присъединява към останалите на тенис кортовете. Беше ухилена до уши, сякаш само преди минута не се беше държала напълно налудничаво и диаболично. Но Ема не можеше да бъде излъгана толкова лесно.
Нито пък аз. Лоръл й беше вдигнала мерника. И сестра ми трябваше да внимава.
9.
И така може да се спечели
Няколко часа по-късно Ема зави по алеята към дома на Итън, който се намираше срещу каньона Сабино. Къщата му беше най-малката в квартала — съседната, на Ниша, беше поне два пъти по-голяма — и определено беше видяла и по-добри времена. Черната боя на жалузите се лющеше, мрежата против насекоми беше леко цепната, а рамката й висеше накриво от пантите си.
Ема слезе от колата и тръгна към верандата. В горичката зад къщата на Итън пееха щурци и непрекъснатото им цвърчене отекваше в ушите на Ема. Тя вдигна ръка, за да натисне звънеца, но бързо я отдръпна, когато чу трясък.
— По дяволите, Итън! — прогърмя женски глас точно зад вратата. Някаква фигура мина покрай мрежата, без да забележи Ема на верандата. — Не ти ли казах още вчера да изчистиш с прахосмукачката?
Ема се отдръпна настрани. Но преди да успее да слезе от верандата се разнесоха стъпки и една висока жена се появи във фоайето.
— Какво искаш? — Роклята й на сини цветя висеше свободно около кльощавата й фигура с бледа, луничава кожа. Тънката й коса с миши цвят беше вързана на рошава конска опашка и няколко извадени кичура й падаха в очите.
Имах усещането, че я познавам, но нямах представа защо. Двамата с Итън не си бяхме гостували по домовете.
— Ъъъ, здравейте — рече Ема с писклив глас през мрежата на вратата. Госпожа Ландри не я беше отворила. — Аз съм Сътън — продължи тя, престъпвайки смутено от крак на крак. — Дойдох да взема Итън за футболния мач.