— Има ли още нещо в нея, което да ти е направило впечатление? — попита тихо тя.
— Казах ти всичко. — Итън сплете пръсти с нейните. — Искаше ми се да знам повече.
Ема тихо въздъхна.
— И аз.
— Сътън! — извика Габи. Двете с Лили се изкачваха между пейките, облечени в еднакви тениски с надпис „ФЕНКИ НА ХОЛИЪР“. На няколко крачки след тях се виждаха Шарлът, Мадлин, Теър и Лоръл.
Теър беше облякъл стария си футболен суичър. По ирония на съдбата номерът му беше тринайсет.
— Здрасти! — извика Ема и им махна с ръка. Трябваше само да погледне децата, които седяха до нея, и цялата групичка момчета и момичета се надигна и се премести на няколко пейки по-надолу, без да задава въпроси. Беше истинско безумие да притежава такава власт, особено след като в предишния си живот тя щеше да е от онези, които щяха бързо да се изнесат.
Итън наблюдаваше приятелите й, които се изкачваха между пейките.
— Нека играта започне — промърмори той под носа си.
Лили първа стигна до върха и се обърна, показвайки гърба на розовата си тениска. На него имаше надпис „РАЗОРЕТЕ ТРЕВАТА!“.
— Харесва ли ти? Направиха ни ги по поръчка.
— В училищния магазин няма такива неща — додаде Габи. Тя носеше същата тениска, само че в яркожълто.
Мадлин се настани до Итън.
— Здрасти, поете — каза тя, смушквайки го в ребрата.
Ема избягна погледа на Теър, като се молеше да не сяда на празното място до нея, но за нейно голямо раздразнение той се настани точно там и я поздрави. Ема стисна ръката на Итън, сякаш искаше да му каже, че всичко е наред. За щастие той отвърна на стискането и леко й се усмихна.
Лоръл изгледа кисело Теър и Ема и седна от другата му страна.
— Как е най-голямата фенка на „Холиър“? — попита Теър, щипвайки Ема по ръката.
— Ами, все още мърдам — отвърна тя и веднага осъзна, колко тъпо е прозвучало това.
Теър я изгледа строго.
— Нали сега няма да викаш за „Холиър“, след като не участвам вече в отбора? Аз лично се надявам „Уилър“ да спечелят.
Ема се намръщи добродушно.
— Предател.
Теър се разсмя гръмогласно и погледна Ема с проблясващите си, немигащи лешникови очи. Тя почувства как пръстите на Итън се изплъзват от ръката й.
Аз също се почувствах леко наранена. Теър гледаше близначката ми по същия начин, както гледаше мен в спомените ми за времето, прекарано заедно с него. Искаше ми се да сложа ръце на раменете му, да го накарам да види мен, а не Ема. Ако наистина ме обичаше толкова, как може да не усети, че момичето, в което се е влюбил, не е това, което седи до него?
Шарлът измъкна една огромна широкопола червена шапка от чантата си и я нахлупи ниско на главата си. Мадлин я погледна и се изкиска.
— Какво правиш?
Шарлът придърпа ръба на шапката напред.
— Писна ми всички да ме зяпат заради тъпия номер на Подлата четворка. Тад Фелпс дори се осмели да ме попита кой от всичките сутиени е моят. Седем души вече не са ми приятели във Фейсбук и в часа по дебати никой не се страхуваше от мен. Преди, когато излезех на подиума, всички навеждаха погледи и никой не искаше да спори с мен от страх, че може да им отмъстя с някой номер. Днес едно момиче постави под въпрос правото ми да използвам фразата „морални ценности“, предвид, цитирам, „скорошния вандалски акт срещу училищната собственост“.
Ема огледа пейките и наистина, поне петнайсетина души гледаха към членовете на „Игра на лъжи“ и си шепнеха ядосано.
— Очевидно организирането на парти не е достатъчно. Трябва да докажем, че не сме го направили ние — рече Шарлът.
Лоръл въздъхна драматично.
— Не мога да повярвам, че го казвам, но всъщност ми се иска училището да имаше охранителни камери. Те щяха да покажат на всички, че извършителките не сме ние.
Итън вдигна глава с колебливо изражение на лицето.
— Знаете ли, на ъгъла до училището има улична камера.
Лоръл присви очи.
— И какво?
— Ами веднъж ме глобиха за минаване на червено на светофара и заедно с фиша ми изпратиха и снимка. На нея се виждаше входът на училището. Може би камерата е успяла да заснеме и вандалския акт. — Итън сви рамене.
— Сериозно? — Очите на Мадлин грейнаха, но после видимо посърна. — Но как изобщо ще получим достъп до тези кадри?