Ема седна до един голям камък и погледна към нощното небе, чудейки се още колко време ще успее да издържа на това. Нуждаеше се от доказателство срещу Лоръл, нещо, което да може да отнесе в полицията.
— Сътън?
Ема се извърна рязко. Пред нея стоеше Теър и мократа му кожа проблясваше. Беше се задъхал, сякаш беше тичал, за да я настигне. Ема се стараеше да не гледа към стегнатия му корем. Тя реши, че ще е по-добре да не гледа и мускулестите му ръце.
— Теър? — разнесе се гласът на Лоръл в далечината. — Къде отиде?
— Ей сега се връщам — извика Теър и в гласа му се долови раздразнение. Той погледна загрижено към Ема. — Добре ли си?
— Добре съм — отвърна тя, забила поглед в земята, опитвайки се да събере смелост. Това беше шансът й да го попита. — Ами ти? Забавляваш ли се с Лоръл?
Той се намръщи.
— А теб какво те интересува?
Ема зяпна изненадано.
— Извинявай. Просто се опитвах да поддържам разговор.
Широките му рамене се напрегнаха.
— Не разбирам, Сътън. — Той бавно поклати глава. — Опитвам се да продължа. Но е… — Гласът му заглъхна, отнесен от лекия вечерен бриз. — Направо не издържам да те гледам с Ландри — рече най-накрая той. — Иде ми да го убия.
О, Теър, прошепнах аз; толкова ми се искаше да може да ме чуе. Толкова ме болеше, че стоях съвсем близо до него, а не можех да му обясня какво изпитвам към него, дори сега. И като че ли умирах отново при мисълта, че според Теър чувствата ми към него за изстинали.
Студеният въздух накара Ема да потрепери във все още мокрия си бански.
— Съжалявам — беше първото нещо, което успя да промълви. Не можеше да си представи как изглежда това отстрани — преди Теър да изчезне, Сътън е била влюбена в него. В последната им нощ заедно го блъска кола, а когато се връща, Сътън вече е с някой друг. Ема се чувстваше ужасно заради мъката, която му причинява, но просто не можеше да продължи връзката си с него оттам, откъдето е била прекъсната.
— И… съжалявам, че не бях с теб в болницата онази нощ — додаде тя. — Отдавна искам да ти го кажа. Разбирам защо трябваше да се обадиш на Лоръл, но въпреки това смятам, че трябваше да бъда аз…
Теър се намръщи.
— Нямам значение. Това вече е минало.
— Въпреки това се чувствам ужасно. — Откъм минералния басейн се чу плясък и кикот. — Лоръл поне остана ли с теб през цялата нощ? — попита настоятелно Ема. — За да не преживяваш сам всичко това?
Теър се изсмя, но лицето му се изкриви от гняв.
— Наистина ли смяташ, че съм чак такъв бъзливец? Не беше нужно Лоръл да стои и да ме държи за ръката.
Ема примигна. Искаше й се да чуе нещо по-конкретно.
— Значи… тя не остана с теб?
Теър поклати глава.
— Тръгна си малко след като ме остави там. Каза, че искала да си поговори с теб. Беше бясна, сякаш бе готова да те убие. Никога не съм я виждал такава.
Ема положи всички усилия да не ахне. Думите на Теър бяха достатъчни, за да докажат вината на Лоръл.
— Мили боже — прошепна тя.
Думите нахлуха в главата ми, носейки със себе си ужасяваща празнота. До този момент не бях осъзнавала, колко отчаяно ми се искаше Лоръл да се окаже невинна. Тя беше по-малката ми сестра, момичето, с което бях отраснала, което някога считах за най-добрата си приятелка. Но думите на Теър ме лишиха и от последната капчица надежда. Онази нощ тя не е била с него и не се е върнала в къщата на Ниша. Трябваше да приема истината. Моята сестра Лоръл ме беше убила — заради едно момче.
Някой се закашля. Ема се обърна и видя нечия фигура, която стоеше в края на пътеката. Очите на Лоръл проблеснаха в тъмното.
— Ето къде си бил — каза тя. Гласът й вече не беше ласкав, а равен и студен.
Ръцете на Ема настръхнаха. Какво ли беше успяла да чуе Лоръл?
— Ние п-просто разговаряме — заекна тя.
— Да — добави Теър. Погледът се местеше между двете момичета. Очевидно не беше сигурен на чия страна да застане.
Лоръл ги гледаше втренчено. След това вдигна нещо във въздуха. Едва след примигването на светкавицата Ема осъзна, че това е било фотоапарат. После Лоръл се обърна и закрачи към басейна.
— Ела при мен когато си готов, Теър — извика тя.