— Сътън?
Но преди Ема да успее да отговори, голямата, издължена ваза на масата се залюля застрашително. Тя се наклони като в забавен каданс, полетя към пода и се разби на хиляди парченца.
Господин Мърсър и баба се сепнаха. Погледите им се отместиха от вазата към Ема. Кръвта се отдръпна от лицето на баба Мърсър. Устните на сина й оформиха едно беззвучно О. Ема не отместваше поглед от бащата на Сътън. Той прокара ръка през косата си и с пламнали очи се запъти към нея.
— О, Господи! — изписка тя. Когато се обърна, Теър вече се беше отдалечил и се шмугна в мъжката тоалетна. Без да обръща внимание на полюляващата се врата, тя се затича към изхода и изхвърча от хотела.
Аз не изоставах от нея — по-далеч от баща ми, по-далеч от партито, към обширната пустиня. Но нещо, което успях да зърна в очите на баща ми, докато Ема бягаше, задвижи колелцата в съзнанието ми и внезапно се хвърлих с главата напред в поредния спомен.
Който определено нямах никакво желание да виждам.
16.
Лице в прахта
Следващия път като те видя си мъртва.
Колко драматично, мисля си аз и прибирам телефона в джоба си, след като съм изтрила съобщението. Но в мен остава някакво безпокойство. Може би не трябваше да викаме Лоръл да откарва Теър в болницата. Знам, колко си пада по него. Знам как ще се почувства, когато разбере, че двамата се срещаме тайно. Вярно, че някак си ми се искаше да й натрия носа. Вярно, че някак си ми се искаше пак да й демонстрирам, че „виждаш ли, аз съм много по-добра от теб!“ Но може би бях прекалила.
Оглеждам се. В каньона е толкова тъмно, че едва успявам да видя ръцете си, които са съвсем близо до лицето, а телефонът ми отново няма покритие. Пътят към хълма почти не се различава. Пътната настилка поскръцва под краката ми. Усещам как сърцето ми бие в гърлото. Досега трябваше да съм стигнала до квартала на Ниша. Изгубих ли се? Да не би да съм свила в погрешната посока? Мисля си за историите, които съм гледала по новините, за хората, които са се изгубили тук и повече никога не са били намирани. Ами ако същото се случи и с мен? Ако умра тук и койотите изядат костите ми?
Никога няма да отида на абитуриентския бал. Никога няма да получа онази чанта на Марк Джейкъбс, която толкова си харесах. Никога повече няма да кажа на Теър, че го обичам. Никога няма да мога да направя нищо, което съм искала да направя.
Вървя, докато вече не усещам крайниците си. Пустинята ме заобикаля от всички страни. Обръщам се, за да погледна към каньона, с надеждата, че ще успея да се ориентирам. Наоколо стърчат назъбени скали, но нито една от тях няма позната форма. И докато вървя, олюлявайки се, и се опитвам да разбера къде, по дяволите, се намирам, зървам една пейка под скалите. Това там… човек ли е? И ме гледа?
Но луната се скрива зад облак и повече нищо не се вижда. Започваш да откачаш, Сътън, казвам си аз. Вземи се в ръце. Съсредоточи се. Няма да умреш тук. Ще намериш изход. И само защото двамата с Теър сте бягали от някакъв психопат, това не означава, че той е все още тук. Аз съм Сътън Мърсър и ако някой успее да намери изход оттук, то това съм аз.
В далечината се чува рев на двигател. Обръщам се и виждам светлини от фарове, които осветяват хребета.
— Хей! — крещя аз и започвам да махам с ръце. През живота си не съм се радвала толкова много да видя кола. Мисля да се прибера на стоп — и преди съм го правила, а наистина имам нужда някой да ме закара до дома. Точно това е мястото, където отчаяно искам да се озова. Не у Ниша. Не у Мадлин. У дома. Внезапно ме изпълва такова желание да видя семейството си, че стомахът ме присвива като от глад. Искам мама да ми направи пилешка супа и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Искам татко да ме гушне и да ме увери, че лошите никога няма да се доберат до мен.
Искам да им кажа, че съжалявам за всичко, което съм свършила напоследък. Създавам такова напрежение у дома, като не спазвам правилата им и непрекъснато им се сопвам. Просто с наближаването на осемнайсетия ми рожден ден ми се иска да науча повече за рождената ми майка — за това откъде идвам. Може би някъде имам още едно семейство, за което не знам нищо. Може би дори имам кръвни брат или сестра. Но всеки път, когато повдигам този въпрос, мама започва да плаче, а татко свива устни и ме поглежда така, сякаш съм го улучила в сърцето. Винаги получавам каквото поискам, но родителите ми не ми казват нищо, затова ги наказвам като ходя на нощни купони с Мадс или се измъквам тайно от къщи, за да се видя с Теър, когато се връща в града.