Приближаващата се кола подскача върху неравния път и вдига облак прах.
— Хей! — крещя отново аз и размахвам ръце. Но когато тя стига още по-близо, аз отпускам ръце. Какво ще търси кола по това време на този задънен път? И защо фаровете ми изглеждат толкова познати? Това моята кола ли е? Дали загадъчният шофьор не се е върнал?
Само че фаровете не са точно като моите. Въпреки това отнякъде са ми познати. Хуквам напред, защото колата ускорява ход и с ръмжене се засилва право към мен, поглъщайки разстоянието с умопомрачителна скорост. „Ще ме прегази!“, осъзнавам аз, докато тичам по пътя. Точно както прегази Теър.
Мислите препускат в главата ми. Следващият път като те видя си мъртва. Възможно ли е това да е Лоръл? Да не е полудяла?
Свивам встрани и се спускам навътре в пустинята. Двигателят реагира, изревава по-силно и колата завива след мен. Чувам някакъв глас, но не мога да различа думите заради рева на двигателя и хрущенето на чакъла под гумите. Тичам колкото се може по-бързо, но колата набира скорост, докато накрая започвам да усещам топлината й в гърба си. Фаровете осветяват земята пред мен и аз виждам сянката ми с размахващи се ръце.
— Моля те! — крещя аз, извивайки се назад. Опитвам се да видя кой е шофьорът, но е твърде тъмно — а очите ми са пълни със сълзи. — Моля те, спри!
Колата вече се намира само на няколко метра от мен; всеки момент ще ме връхлети. Внезапно скърцащ звук прорязва въздуха и колата спира. Поглеждам през рамо тъкмо навреме, за да видя как прозорецът се спуска. Има пистолет, успявам да си помисля аз и свивам покрай един гигантски кактус, за да се скрия.
— Сътън! — изкрещява някой.
Спирам. Този глас ми е познат. Обръщам се и виждам баща ми, който се подава през прозореца. Примигвам. Сърцето ми започва да се успокоява.
— Т-татко? — заеквам аз и тръгвам бавно към него.
Но нещо не е наред. Лицето на баща ми е изопнато. Лунните лъчи проблясват в сребристите кичури в косата му. Веждите му са сбърчени и той ме гледа така, сякаш е отвратен от присъствието ми. Направо не мога да го позная. Баща ми слиза от колата и се хвърля напред като разгневена гърмяща змия. Пръстите му се вкопчват в китката ми. Стиска силно.
Зяпвам изненадано.
— Татко — хълцам аз и поглеждам към ръката си, която вече започва да се зачервява. — Пусни ме. Боли!
Но той не ме пуска, а вместо това се взира в мен с яростни, търсещи очи, сякаш толкова ми е ядосан, че чак си е изгубил гласа.
— Какво видя? — Той сякаш изплюва думите.
— Н-нищо!
Но баща ми стисва още по-силно ръката ми. Прорязва ме остра болка и аз сподавям един стон.
— Знам, че сте видели нещо. Защо иначе побягнахте така? — Гласът на баща ми внезапно прозвучава с такова зловещо спокойствие, че ми трябват няколко секунди, за да осъзная какво ме пита.
„Знам, че сте видели“. Пулсът ми се ускорява, докато сглобявам отделните парчета от пъзела. Затова Теър ме издърпа от високото и буквално ме изблъска по пътеката. Видял е баща ми да прави… нещо — нещо, което го е уплашило. Нещо, което е сметнал, че не трябва да виждам.
И тогава забелязвам, че баща ми е целият покрит с прах. Пустинен прах. Същият, с който съм покрита и аз, заради бягането ми из каньона. Побиват ме ледени тръпки и в главата ми отеква ехото от стъпките, които преследват двама ни с Теър. Някой ни преследваше. Някой блъсна Теър.
Но ми се струва невъзможно баща ми да ни е преследвал. Той ме обича. Той ми донесе сладолед с фъстъчено масло, когато паднах от колелото си. Той ме научи как да бия сервис. Той прекарваше часове в гаража, за да възстанови класическото ми състезателно волво — същото, което едва не уби момчето, което обичам.
Но аз не познавам мъжа, който стиска китката ми толкова силно, че ме е страх да не я счупи. Това е някой, който е способен да ме нарани. Някой, способен на всичко.
— Пусни ме! — крещя аз.
Баща ми ме повлича към колата. Опитвам се да се изтръгна от захвата му, но той е твърде силен. Опитвам се да запъна краката си в земята. Приливът на адреналин ме тласка напред и аз се хвърлям към него, забивайки лакът в гърдите му.
— Сътън! — изкрещява той и ме пуска.
Обръщам се и побягвам. Краката ми пламтят докато тичам през пустинята. Зад мен хвърчат пясък и пръст. Косата ми пада върху лицето и аз се опитвам да я махна от очите си. Не че има някакво значение. Всъщност не виждам накъде тичам. И няма особено значение. Трябва само да бягам колкото се може по-надалеч от него. И ако трябва да бягам цяла вечност, ще го направя.