Но когато двигателят отново изревава зад гърба ми, аз осъзнавам с болезнен страх, че нямам на разположение цяла вечност. Вече не. Не и ако баща ми ме прегази точно както прегази Теър.
17.
Удряш и бягаш
Пръстта хрущеше под краката на Ема, докато тя тичаше по пътеката в пустинята. Единственото, което искаше, бе да се махне колкото се може по-далеч от господин Мърсър. Беше виждала този поглед и преди, в очите на своите бащи — осиновители. След всичко, което се случваше, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се разправя и с него.
Но може би сестра ми трябваше да се разправи точно с баща ми. Отчаяно се надявах, че съм интерпретирала погрешно спомена. Може би мъртвият ми мозък си играеше лоши шеги с мен. Може би това беше просто сън, който си бях спомнила. Баща ми никога досега не ме беше поглеждал по този начин — никога не бе беше хващал толкова грубо, не ме беше наранявал. Никога. Но онази нощ го беше направил.
Скоро звуците от партито утихнаха и единственото, което Ема чуваше, бяха ударите на сърцето й и хрущенето на пясъка под краката й. Тя постепенно си припомни репликите, които си бяха разменили господин Мърсър и майка му и режещите им гласове отекнаха в съзнанието й. Господин Мърсър си имаше любовница. Сериозна ли беше връзката му?
Пред нея се появи гладка скала, обляна от лунна светлина. Ема се отпусна върху нея; краката я боляха от тичането на високи токчета. Докато оглеждаше малките пукнатини по повърхността на скалата, в главата й се появи един спомен от детството й. Понякога майка й си намираше приятели и въпреки че Беки беше изоставила Ема, когато тя беше само на пет годинки, момичето все още си спомняше някои от тях.
Повечето от мъжете работеха като тираджии, като търговски пътници или изобщо не работеха, но имаше един, когото Беки обичаше много. Той се казваше Джо и Ема също го харесваше. Той гледаше анимационни филмчета заедно с нея и й носеше бонбони и малки играчки от супермаркета, където работеше нощна смяна. Държеше се с нея толкова по-добре от останалите мъже, че Ема беше започнала тайно да се надява, че Джо е баща й — а тя си умираше да има татко. Но един ден Джо спря да идва, а Беки спря да говори за него.
— Този гадняр ме е мамил — отвърна сопнато тя, когато Ема попита къде е той. Тя не знаеше какво има предвид майка й — в нейния свят маменето означаваше да премести пионката от „Не се сърди човече“ с едно или две квадратчета по-напред. Но тя пък никога не беше виждала Беки и Джо да играят на „Не се сърди човече“.
Ема въздъхна, стана от скалата и се протегна, защото трябваше да се върне на партито преди някой да започне да задава въпроси.
Една ръка се отпусна на рамото й и Ема подскочи. Лоръл. Сигурно беше тя. Пред очите й прелетяха образите на окървавената тенис ракета. Тя се обърна рязко, убедена, че сестрата на Сътън стои зад гърба й. Вместо това очите й срещнаха лешниковите очи на Теър.
— О! — прошепна Ема и отстъпи назад.
Бялата му риза се беше измъкнала от колана на панталоните.
— Добре ли си? Ти… чу ли ги?
— Да — призна тя. — Чух всичко.
Теър протегна ръка, сякаш искаше да я прегърне, но очевидно си спомни, че отношенията им са се променили и неловко напъха ръце в джобовете си.
— Точно от това се опитвах да те предпазя онази нощ в каньона Сабино — каза той. — Видях баща ти на пътеката със… е, с някой, който не беше майка ти. Затова се опитах да те отведа по-далеч от тях — и затова ти казах да бягаш.
Ема рязко вдигна глава. Не очакваше да й каже точно това.
— Чакай малко. Баща ми е бил на пътеката?
Теър шумно въздъхна.
— Да. Затова той хукна след нас. Разбра, че съм го видял — продължи той със задавен глас. — Съжалявам, че не ти казах. Щях да го направя… но се озовах в болницата, а след това се върнах в клиниката и ти спря да отговаряш на имейлите ми.
Главата ми се завъртя заедно с Емината. Праха от пустинята, който видях по баща ми. Бях права. От него бяхме бягали. От него и от някаква ужасна, разбиваща семейства жена. Затова искаше да знае какво съм видяла. Но дали ме беше подгонил, за да се опита да ме подкупи по някакъв начин — или за да затвори устата ми завинаги?
— Не съм казвал на Лоръл — продължи Теър, след като спря за миг, за да избърше потта от веждите си. — И мисля, че и ти трябва да си мълчиш.