Ема го погледна; чувстваше главата си лека, като запълнена с памук.
— Защо?
Той прехапа устната си.
— Тя не е силна като теб. Току-що разбрах, че след като ме откарала в болницата, направо рухнала.
— Ами нали ми била ядосана — отбеляза Ема. — Ти каза, че искала да ме убие.
Теър поклати глава.
— Да, но тази сутрин ходих на физиотерапия и сестрата ме попита как е приятелката ми. Първоначално си помислих, че става дума за теб, но тя говореше за „русото момиче, което остана през нощта“, когато ме раниха. Въпреки че й казах да си върви, Лоръл седнала в чакалнята и се разплакала. — Теър си пое дъх и прокара пръсти през косата си. — Сестрата каза, че изпаднала в такава истерия, че й дали успокоителни и я задържали през нощта в болницата под наблюдение. Не й позволили да шофира в това състояние.
Ема примигна, осъзнавайки постепенно какво означават думите на Теър. Тя сплете пръсти зад тила си, опитвайки се да събере мислите си.
— Чакай малко. Лоръл е останала в болницата цялата нощ… а в каньона е бил баща ми — повтори тя.
— Да — отвърна тихо Теър.
В далечината се обади бухал. Един облак премина пред луната. Ема погледна към Теър.
— Баща ми разговарял ли е с теб за онази нощ? Даде ли някакво обяснение какво е търсил там?
Теър присви очи и изпръхтя презрително.
— Бих казал, че като ме прегази с твоята кола даде много ясно да се разбере, че повече не иска да споменавам за онази нощ.
Ема скочи като попарена.
— Той те е блъснал?!
Това не може да е вярно, помислих си аз. Не може да е вярно. Споменът ми не беше сън. Всяка страховита, ужасяваща подробност беше истина.
Теър погледна към Ема и сви рамене.
— Че кой друг може да бъде? Баща ти ни преследваше. А онзи, който ме блъсна, караше твоята кола. Той има ключове за нея, нали?
Онази нощ бях изпуснала ключовете си край колата, но резервните със сигурност бяха у баща ми.
Ема се замисли и внезапно всичко, което смяташе за истина, се разбърка в главата й и на негово място започна да се оформя една нова картина. Значи Лоръл не го беше извършила. Но в нощта, когато беше умряла Сътън, там е имало и някой друг. Някой, който е имал мотив да затвори устата на Сътън. Господин Мърсър. Тогава й хрумна нещо друго. Ами ако господин Мърсър не се е опитвал единствено да скрие връзката си? Ами ако Сътън го е заплашила, че ще разкаже в полицията, че е прегазил Теър? Ами ако я е убил, за да й попречи да го направи?
Но господин Мърсър беше баща на Сътън. Възможно ли беше това?
Ема отново седна на скалата, подпря глава на дланите си и неочаквано се разплака. Причината може би беше натрупаният стрес, но сълзите изведнъж потекоха по лицето й.
Искаше ми се и аз да мога да заплача. От шок. От вцепенение. От това колко нечестно беше всичко. Но колкото и да се опитвах, не успях да отроня и една сълза.
— Затова ли татко иска двете с Лоръл да стоим далеч от теб? — попита тя с приглушен глас. — Защото ще ни кажеш за изневярата му? — И защото ще ни кажеш, че той те е блъснал с колата, а след това е убил и близначката, за чието съществуване дори не подозирах?, додаде тя на ум.
— Не знам — отвърна тихо Теър. Той пристъпи към Ема. — Но е възможно. — После седна до нея, притегли я към себе си и силно я прегърна. — Всичко ще бъде наред. Обещавам — прошепна нежно в ухото й.
В началото Ема се вцепени, но топлината на тялото му й действаше толкова добре, че тя постепенно се отпусна. Точно в момента отчаяно искаше някой да я прегърне. Нуждаеше се някой да й каже, че всичко ще бъде наред. Ема си позволи да поплаче още няколко минути, докато сълзите й не пресъхнаха и плачът премина в тихи хълцания.
Гледах ги, изпълнена с безпокойство, което нямаше нищо общо с онова, което току–що бях научила за баща ми. Теър прегръщаше момиче, което изглеждаше точно като мен… но не бях аз и не можех да направя нищо, за да му попреча.
След миг Ема смутено се отдръпна от Теър.
— Аз трябва… искам да остана сама — промърмори тя, избърсвайки сълзите от лицето си. Наистина беше така, но тя искаше и да се махне от него. Не беше честно спрямо Итън да търси утеха в прегръдките на друго момче — особено, ако това момче беше Теър.
Той я погледна нежно и очите му проблеснаха на лунната светлина.
— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Сътън.