— Благодаря ти — рече тихо Ема и тръгна по пътеката към хотела, опитвайки се да диша равномерно, докато обмисляше всичко, което й беше разказал Теър. Господин Мърсър беше убил собствената си дъщеря, защото тя бе разбрала какво е направил.
Но аз не знаех, че е той — докато не се беше подал от прозореца на собствената си кола. Онази нощ беше толкова тъмно, че не можех да видя шофьора. Освен това не бях успяла да видя и любовницата му, защото Теър ми беше попречил да науча истината. Той беше направил онова, което се очакваше от баща ми — беше се погрижил за мен и ме беше предпазил. Как можеше баща ми да живее с онова, което беше сторил? Не ме ли обичаше? Но споменът отново проблесна в съзнанието ми. Колкото и да ми се искаше да го изтрия, той просто ставаше по-тъмен, по-сенчест. Колата, която се приближаваше към мен. Грубите думи „Влизай в колата, Сътън“. Ръката, която стискаше китката ми, силните мускули, които ме влачат в прахта.
И макар че никой не можеше да ме чуе, аз отворих уста и завих от мъка. Моят убиец бе баща ми.
18.
Пази си гърба
Същата нощ Ема лежеше будна в леглото на Сътън. След разговора с Теър тя беше напуснала партито, защото не искаше да се вижда с господин Мърсър. Преди да си тръгне, беше изпратила есемеси на приятелките си, в които им казваше, че не се чувства добре, но знаеше, че те сигурно са се усъмнили. Щом се върна в дома на семейство Мърсър, тя си поговори надълго и нашироко с Итън за това, което беше научила. Той беше готов веднага да дойде у тях и отстъпи едва когато Ема му обеща, че ще му се обади на сутринта веднага, след като се събуди; не искаше господин Мърсър да научава, че Итън също знае за него.
После тя се заключи в спалнята си, избута гардероба на Сътън пред вратата и се зави през глава. Преди около час госпожа Мърсър беше почукала на вратата й и беше попитала дали всичко е наред, но Ема се престори, че спи. Сигурно е яла нещо развалено, чу тя шепота на госпожа Мърсър през вратата. Или нещо, което е пила, изръмжа баба Мърсър. Гласът на господин Мърсър изобщо не се чу.
Ема знаеше, че извинението с неразположението й няма да издържи дълго — все някога трябваше да се изправи пред семейството. Господин Мърсър знаеше, че го е чула. Но дали знаеше, че е успяла да сглоби пъзела? И какво ли чакаше той — защо още не я беше убил? Трябваше да разбере какво е научила. Дали щеше да го направи да изглежда като инцидент? Така и Ема, и Сътън щяха да изчезнат завинаги.
Аз също се чудех дали убиецът ми се бави, защото търси най-добрия начин да убие Ема така, че да изглежда като инцидент — катастрофа, свръхдоза, лошо падане. Татко беше лекар и имаше достъп до най-различни лекарства. Дали не смяташе да отрови Ема в съня й и после да изиграе ролята на опечален баща пред останалия свят?
Белите пердета се издуваха като призраци. Вратите на огромния гардероб на Сътън зееха отворени, разкривайки спретнато окачените рокли и блузи. На компютъра й проблясваше скрийнсейвърът с най-добрите й приятелки. След като Ема беше качила нови снимки, на екрана се редуваха както нейни снимки, така и фотографии на Сътън. Появи се една на Сътън, облечена в тенис екип на „Холиър“. Следващата беше на Ема и Шарлът в „Ла Енкантада“, докато позираха облечени с щурите тоалети на „Нийман“ в съблекалнята. Единствената разлика в усмихнатите лица на близначките беше мъничкият белег на брадичката на Ема, който момичето бе получило след едно падане като малка на игралната площадка на Макдоналдс.
Ема рязко се надигна в леглото. Господин Мърсър беше обърнал внимание на белега още първата сутрин, когато Ема закуси със семейството. Може би това беше някакъв вид предупреждение, че ако не внимава и най-малката разлика може да разкрие тайната й.
Тя легна отново, изпълнена с ужас, страх и безкрайна тъга. Господин Мърсър изглеждаше толкова мил и грижовен, от онзи тип мъже, които биха направили всичко за дъщерите си, затова толкова я заболя, когато разбра, че е извършил нещо толкова ужасно.
Аз затворих очи, отвратена от тази мисъл. От всичко, което се беше случило след смъртта ми, това беше най-трудното за възприемане. Чувствах, че се давя всеки път, когато си мислех за начина, по който ме беше предал баща ми. Как можеше да изневерява на майка ми? Сигурно знаеше, че това ще унищожи семейството ни. Как е могъл да ме убие? Как е могъл баща ми да отнеме моя живот, живота на дъщеря му? Може би никога не ме е обичал. Може би аз бях просто осиновеното дете, което никога не е искал.
Ема не можеше да заспи. Тя се претърколи на другата страна, измъкна изпод леглото тетрадката, в която записваше всичко от разследването на Сътън и я отгърна на празна страница. Написа най-отгоре „Господин Мърсър“. Дори самото изписване на думите й причиняваше болка.