В този момент осъзна какво означава въпросът на Лоръл. Закуската означаваше среща с господин Мърсър.
— Ами още не чувствам добре — промърмори тя.
— О, я стига. — Лоръл хвана Ема под ръка. — Прочутите палачинки на татко веднага ще те оправят.
Преди Ема да успее да възрази, Лоръл я поведе надолу по стълбите към кухнята. Когато Ема зърна до печката изпънатия гръб на господин Мърсър, който изливаше тестото за палачинки в тигана, тя замръзна на място. Баща — убиец играе ролята на грижовен глава на семейството, помисли си тя, представяйки си зърнеста черно-бяла фотография на господин Мърсър, който държи шпатула и се хили маниакално на фотографа.
Аз също гледах баща си; искаше ми се да можех да го сграбча изотзад и здраво да го разтърся.
— Как можа да го направиш! — изкрещях в гърба му. — Аз ти вярвах! Обичах те! — Но както обикновено гласът ми веднага се изпари, сякаш бях изкрещяла в безвъздушен тунел.
Господин Мърсър се обърна и погледна към Ема. Устните му потрепнаха конвулсивно, сякаш полагаше огромни усилия, за да прикрие гнева си от Лоръл.
— О, Сътън. Вече си будна. — Той се почеса смутено по носа. — По-добре ли се чувстваш?
Ема наведе очи, усещайки как бузите й пламват.
— Аха — промърмори тя.
Лоръл се настани на обичайното си място край масата.
— Пропусна най-хубавата част от партито на татко, Сътън — тортата. Беше не-ве-ро-ятна! Но като че ли напоследък ти стана навик да си тръгваш по-рано от партита, включително купона за рождения ти ден. — Тя завъртя очи.
— Получих доста неприятно хранително отравяне — промърмори Ема, притискайки демонстративно корема си. — Всъщност май трябва да се кача горе и пак да си легна. Леко ми се вие свят.
— Глупости. Малко храна в стомаха само ще ти помогне — разнесе се остър глас вляво от Ема. Тя се обърна и видя баба Мърсър, която седеше до масата с чаша кафе пред себе си. Очите й бяха студени и тя я огледа от глава до пети със свити устни. — Странно, не ми изглеждаш болна. — Възрастната жена отмести погледа си към господин Мърсър. — Нали?
Господин Мърсър потрепна, изпускайки черпака в купата с тесто за палачинки. Сърцето на Ема биеше толкова бързо, че сигурно всички го чуваха.
— От какво мислиш, че си се натровила? — попита Лоръл с разтревожено изражение на лицето. — Дано не ме хване и мен.
Ема пристъпи от крак на крак; изобщо не можеше да си спомни какво бяха сервирали на партито.
— Ами хотдог, сигурно — изтърси тя, сещайки се за последния път, когато се беше натровила с хотдог във Вегас, купувайки го от една улична сергия.
Баба я погледна навъсено.
— Хм. Според мен храната беше великолепна. Сигурна ли си, че стомахът ти не се е разстроил от… нещо друго?
— Тя каза, че е храната, мамо — сопна й се господин Мърсър. — Остави я на мира.
Баба Мърсър се намръщи, но замълча.
Лоръл се въртеше на масата, шарейки с поглед по лицата им.
— Някой ще ме осветли ли какво става?
Никой не отговори. Ема се сви до стената; искаше й се баба да си беше държала устата затворена. Тя си играеше с огъня — и изобщо не се усещаше.
В този миг в кухнята връхлетя госпожа Мърсър, грейнала от щастие.
— Всички са будни! — пропя тя. — И имаме палачинки за закуска! Превъзходно! — Тя изприпка до господин Мърсър. — А как е моят рожденик? Хареса ли ти партито?
Господин Мърсър преглътна трудно и промърмори едно далеч не толкова ентусиазирано да.
Госпожа Мърсър го смушка в ребрата.
— Можеш да си малко по-доволен! Според мен партито имаше зашеметяващ успех! Не си ли съгласна, Глория?
Тя погледна към баба. Възрастната жена все още гледаше Ема.
— Мисля, че имаше и добри, и лоши моменти — отвърна тя с напрегнат глас.
Госпожа Мърсър замълча и погледът й зашари между тях.
— Пропускам ли нещо? — попита колебливо тя.
— И на мен ми се иска да разбера — рече Лоръл. — Държат се много странно.
— Напълно нормално си се държим — отвърна бързо господин Мърсър и тръсна няколко палачинки в чинията толкова силно, че едната едва не се изплъзна на пода. Той отнесе чинията на масата и седна на един от столовете. — Ето. Приятен апетит.
Госпожа Мърсър се пресегна за една палачинка и закачливото изражение се върна на лицето й.