— Момичета, снощи научих от господин Банерджи, че училищният бал е бил отменен заради някаква вандалска проява — рече тя. — Какво се е случило?
Лоръл грабна сиропа, който беше налят в една раирана керамичка кана.
— О, голяма глупост. Едни първокурснички го направиха, но понеже не пожелаха да си признаят, балът беше отменен. — Тя заля купчинката палачинки със сироп. — Но аз дочух, че всъщност са го отменили, защото учителите искат да използват парите, които са заделили за бала, за да отидат на конференция в някакъв спахотел в Сидона.
— Наистина ли? — рече госпожа Мърсър и сбърчи вежди. — Добре, ще повдигна този въпрос на следващата среща на родителския комитет.
Лоръл отхапа голямо парче от палачинката си и го прокара с портокалов сок.
— Довечера двете със Сътън ще се приберем по-късно. Отборът по тенис се събира на среща след тренировката. — Тя лъжеше, разбира се. Но родителите им в никакъв случай нямаше да одобрят идеята дъщерите им да влязат нелегално в училищния салон, за да организират бал. — Ще бъде забавно да се съберем и извън корта — пропя Лоръл. — Не си ли съгласна, Сътън?
Ема вдигна поглед от чинията с палачинки.
— Ами да — промърмори тя. — Наистина ще е забавно.
— Срещата беше идея на Ниша — продължи Лоръл, улавяйки погледа на Ема.
Очите на госпожа Мърсър грейнаха. Тя бе издигнала Ниша на пиедестал, като някаква тийнейджърска версия на Майка Тереза.
— Това момиче винаги мисли кое ще е най-доброто за отбора — промърмори тя.
Баба Мърсър погледна към Ема.
— Също като теб, Сътън. Помниш ли миналата година, когато направи онези тениски? Баща ти ми каза колко хитроумен надпис си измислила. Какъв беше точно?
Ема вдигна глава, почувствала четирите чифта очи върху себе си. Госпожа Мърсър и баба просто изглеждаха заинтригувани, но погледът на господин Мърсър беше студен и заплашителен. Тя можеше буквално да чуе мислите му: Не спирай да играеш. Дръж си устата затворена.
Ема скочи толкова рязко от мястото си, че една не обърна каната със сиропа. Не можеше и секунда повече да издържа това.
— Ъъъ, ще ме извините ли?
Госпожа Мърсър изглеждаше изненадана.
— Още ли не се чувстваш добре?
Ема поклати глава, като се стараеше да избягва погледите им.
Госпожа Мърсър изхъмка загрижено.
— Ох, горкото дете — каза тя, излизайки заедно с Ема от стаята. — Мога ли да направя нещо за теб? Да ти донеса ли малко джинджифилова бира? Искаш ли някои от любимите ти дивидита?
Ема погледна жената. Лицето й беше толкова мило, открито и щедро. Внезапно тя се изпълни със съчувствие към нея. Искаше й се да й каже: Съпругът ти те мами. Освен това мисля, че е убил дъщеря ти.
— Благодаря — промърмори вместо това тя, изправи се на пръсти и прегърна майката на Сътън. Когато се отдръпна от нея, госпожа Мърсър изглеждаше изненадана, но същевременно с това и трогната.
Тъга стегна гърдите ми. Осъзнах, че точно за това бях копняла в онази последна нощ, когато обикалях изгубена в каньона. Единственото, от което се нуждаех, бе да съм в безопасност при мама и при татко.
Нямаше как да знам, че точно баща ми е човекът, от когото трябваше най-много да се страхувам.
20.
Където започна всичко
Неделя вечерта Ема сви в прашния паркинг на каньона Сабино. Тя угаси двигателя и хвърли един изпълнен с отвращение поглед към волвото на Сътън. Обикновено колата на Сътън й действаше успокояващо — имаше нещо много специално в лъскавия хром, в полираната кожа, дори в усилието, което полагаше, за да превключва скоростите, защото когато колата е била направена, все още не са съществували автоматици. Но сега можеше да мисли единствено за това как зад волана седи господин Мърсър и използва колата, за да прегази Теър. Когато предишната седмица ченгетата бяха прибрали волвото на полицейския паркинг, те бяха взели отпечатъци от него. Навремето Ема не беше обърнала внимание на думите на Куинлън, че единствените намерени в нея отпечатъци са били на Сътън и на баща й. Сега вече й беше ясно защо.
Паркингът беше празен и тъмен; единствено полумесецът сияеше над главата й. Ема заключи волвото и тръгна към пейката, където беше седнала в първата вечер, когато пристигна в Тусон. Тогава светът й изглеждаше изпълнен с обещания. Смяташе, че ще се срещне с близначката, за чието съществуване не беше предполагала, и таеше в себе си мъничката надежда, че може би ще стане част от нейното семейство. Каква ирония, че новият й живот бе започнал на същото място, където бе приключил животът на сестра й — а тя беше станала част от семейството на Сътън само защото господин Мърсър беше убил осиновената си дъщеря.