— Всъщност бях аз — аз ви видях. Но се притеснявам. Наред ли е всичко? За какво разговаряхте?
Ема погледна към Шарлът. За части от секундата се зачуди дали да не й признае всичко. Но как? Всъщност, Шар, аз не съм Сътън, а нейната близначка. Мисля, че баща й я е убил, а мен ме принуждава да се представям за нея, докато не реши, че и аз съм излишна. А, и още нещо, мисля, че той е блъснал Теър с колата на Сътън. Не е кой знае какво.
— Просто разговаряхме за миналото — отвърна тя с равен глас.
— Мислите ли пак да се съберете? Ами Итън?
— С Итън всичко е наред — отвърна Ема. — Както вече казах, просто говорехме за нещо, което се случи преди много време. Не е кой знае какво, кълна се. Спри да се притесняваш, чу ли?
— Просто напоследък не се държиш като себе си — възрази Шарлът. — Все едно от космоса са се спуснали извънземни и са подменили оная Сътън, която познавам, с някой друг.
Ема впери поглед в нея. Невероятно колко близо бе Шарлът до истината. Но после си пое дълбоко дъх, прегърна приятелката си през раменете и силно я притисна към себе си.
— Гарантирам ти, че не съм отвлечена от извънземни — рече тя. — Хайде да вървим на тренировка и да забравим за всичко това.
— Щом така смяташ — каза Шарлът поуспокоена.
След това двете тръгнаха към вратата, поемайки напряко към съблекалните. Някъде по средата на пътя Шарлът се спря и каза, че е забравила учебника си по математика в гардеробчето — трябваше да се върне да го вземе.
— Ще те настигна — извика тя, докато тичаше назад.
Ема продължи към съблекалнята. Автобусите бяха обвити в газовете, изпускани от ауспусите им. Някой от улицата наду клаксон. За да стигне до съблекалнята, тя трябваше да мине през задния паркинг, но по това време на деня там беше спокойно, защото на него обикновено паркираха учителите и персоналът. Но днес нещо привлече вниманието й. Някой беше застанал до черния си джип и я гледаше втренчено. Когато осъзна кой стои там, тя се спря и кръвта й изстина.
Това беше баща ми. И той гледаше Ема така, както беше гледал мен в нощта, когато умрях.
22.
Играй играта
Престори се, че не го виждаш, помисли си веднага Ема. Тя наведе глава и повлече крака към съблекалнята; сърцето й биеше ускорено. Тогава тя чу металическия звук на ръка, която удря по вратата на кола.
— Сътън! — чу се гласът на господин Мърсър.
Ема спря и го погледна.
— О, здравей, татко! — рече тя мило, сякаш едва сега го забелязваше.
Господин Мърсър не изглеждаше доволен. Той заобиколи колата и отвори пасажерската врата.
— Влизай вътре.
Ръцете на Ема трепереха.
— Благодаря, но дойдох с колата — отвърна тя, стиснала ключовете в ръката си, опитвайки се да звучи нормално. — И сама мога да се прибера. Освен това сега имам тренировка.
— Влизай. В. Колата — рече мрачно господин Мърсър. После очевидно осъзна, че се намира на училищния паркинг и устните му се изкривиха в лека усмивка, очевидно за пред хората. — Трябва да поговорим — рече той с по-мил глас.
Сцената ми се струваше смразяващо позната. Не го прави, Ема, извиках аз.
Ема не помръдна от мястото си. Тя се огледа — надявайки се, молейки се някой да се появи иззад ъгъла и да ги види. За нещастие нямаше никой. Искаше й се да бръкне в джоба и да изпрати есемес на Шарлът за помощ, но господин Мърсър щеше да я види. А и какво щеше да каже Шарлът, когато се появеше тук?
— Сътън? — рече господин Мърсър с предупредителен тон.
Ема не знаеше какво друго да направи. Тя отиде до колата и влезе вътре. В джипа беше студено, климатикът беше надут до край. Студеният метал на предпазния колан опари бедрото й.
Бащата на Сътън затвори вратата и отпусна ръце върху волана. Забарабани с пръсти по кожения му калъф, като очевидно се опитваше да събере мислите си. Ема се сви в седалката и впери поглед в започналия да се лющи лак на ноктите й, като се опитваше да запази спокойствие. Всичко ще бъде наред, каза си тя. Намираме се на обществено място. Не може нищо да ми направи тук.
Да, докато не потеглите нанякъде, помислих си аз. И тогава какво?
Най-накрая господин Мърсър въздъхна и я погледна.
— Отдавна трябваше да поговорим. — Той говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Защо да не го направим тук.
Господин Мърсър си пое дълбоко дъх.