Той ми се усмихна мило, с надежда. И тогава аз си изпускам нервите.
— Шегуваш ли се? Никъде не отивам с теб! — изръмжавам. — И нямам никакво желание да се срещам с жената, която ме е зарязала, без да се замисли!
Той посяга към ръката ми, но аз се отдръпвам и се блъсвам във вратата.
— Да не си посмял да ме докосваш! — Вдигам и двете си ръце във въздуха. — Стой далеч от мен!
Очите му се разширяват.
— Сътън!
Но аз бушувам като животно, като тигър, попаднал в капан. Отварям вратата, изскачам навън и залитам назад.
— Такава шибана история! — пищя аз. Думата увисва във въздуха — досега никога не съм я употребявала пред татко.
Но той дори не потрепва. Вместо това на лицето му се изписва дълбоко огорчение и разочарование.
— Добре, Сътън — казва тихо той. — Съжалявам. Наистина не исках да го научаваш по този начин. Да си вървим у дома.
— У дома? С теб? Наистина ли смяташ, че изобщо не си виновен? — Едва успявам да стоя на мястото си. — Чакал си чак досега, за да ми кажеш, че си ми дядо? Осемнайсет години си крил това от мен? Милион пъти съм питала теб и мама кои са истинските ми родители, а ти си ме лъгал всеки път, когато ми казваше, че не знаеш! Нима това, че си ми истински роднина, че си ми дядо, е толкова ужасно, че през цялото време си се преструвал, че си ме осиновил?
— Сътън — въздъхва баща ми. — Моля те.
Но аз се отдалечавам от колата. Сърцето ми бие като полудяло.
— Тази вечер няма да се прибера с теб. Всъщност смятам, че известно време няма да се прибирам у дома. И ако искаш всичко да мине добре, ще ме прикриеш пред мама — или може би трябва да кажа баба?
Обръщам се и побягвам. Направо съм полудяла от гняв. Не успявах да се отдалеча толкова бързо, колкото ми се иска.
— Сътън! — вика баща ми с разтревожен глас. — Къде отиваш?
— Имам приятели — отвръщам сопнато аз. — Хора, които не ме лъжат.
Бъркам в джоба си за телефона и го стисвам здраво, докато продължавам да тичам. Мога да се обадя на Мадлин. И без това цяла нощ ми звъни.
Стигам до средата на хълма, когато баща ми отново ме вика:
— Сътън, моля те!
Обръщам се и го поглеждам.
— Не смей дори да ме поглеждаш!
— Сътън — казва тихо той. Думата прозвучава като хленч. Раменете му са отпуснати отчаяно. — Готов съм да поговорим по всяко време — изрича тъжно той. — Знам, че искам много от теб, но те моля да не казваш нищо на майка си. Това ще я съсипе.
— С удоволствие! — изкрещявам аз. — Защото тя не ми е майка! А ти не си ми баща!
Баща ми се свива така, сякаш съм му ударила шамар. Никога не съм го виждала толкова тъжен. Прекосявам хребета и чувам, как вратата на колата се затръшва, а двигателят започва да боботи. Докато колата се отдалечава и изчезва по магистралата, аз се моля на Бог никога повече да не го видя.
32.
Клаузата дядо
С треперещи пръсти Ема отдели снимката на майката, която не беше виждала от тринайсет години, и погледна към бележката. Погледът й пробяга по думите; момичето не можеше да повярва какво четеше.
„Веднага разпознах гласа ти от съобщението. Искаше ми се нещата да се развият различно онази нощ в каньона, но ти не можеш да ми кажеш нищо за баща ми, твоят дядо, което вече да не знам. Ако имаш някакви въпроси, питай него. Той е добър човек.
Нямам какво друго да ти дам, освен тази моя снимка от времето, когато бях на твоята възраст, и един съвет. Животът с баба ти и дядо ти ще ти открие всякакви възможности. Самата аз така и не го оцених, но за теб още не е късно. Бъди умна. Не изпускай възможностите и не прави същите ужасни, променящи живота грешки като мен.
Рейвън беше… Беки? А Беки беше… дъщеря на семейство Мърсър? А баба Мърсър беше нейната и на Сътън прабаба?
— Да, прошепнах аз. Да, работата е адски омазана, но това е истината.
— О, Господи — прошепна Ема. Беки. Не можеше да повярва. Собствената й майка е дъщеря на Мърсърови. И само преди няколко минути се е намирала тук. Беки беше близо и същевременно толкова далеч. Послеобраз, спомен.
Ема отново прочете писмото. „Онази нощ в каньона“ беше фразата, която господин Мърсър беше използвал, когато я беше хванал на училищния паркинг. Внезапно нещо в ума й прещрака и нещата започнаха да си идват по местата. Теър беше видял господин Мърсър с жена… Беки. Но той не е имал любовна връзка с нея — срещали са се, защото тя му бе дъщеря. И по всичко личеше, че двамата бяха разяснили нещата на Сътън. Дали тя е била толкова разстроена от истината, че е побягнала, само за да умре малко по-късно? И в двата случая очевидно Ема беше сбъркала много относно господин Мърсър. Беки го беше нарекла добър човек. Може би тревогата му за Ема, предупреждението да играе играта са свързани с нещо, което бе казал на Сътън.