Не го е направил той, опитвах се да й кажа аз. Избягах от него. Избягах от мъжа, който можеше да ме откара на безопасно място.
Някой почука тихо на стъклото на волвото и Ема подскочи. Пред очите й се появи бащата на Сътън. Тъмните му очи примигнаха и лицето му се смръщи в познатата комбинация от тъга, тревога и умора.
Ема пъхна писмото в чантата си и хвана ръчката на вратата. Чу се изщракване и прозорецът започна да се смъква. Тя вече не се страхуваше от господин Мърсър. Просто беше изморена — и объркана.
— Откъде разбра, че съм тук?
Гледах мъжа, за който бях свикнала да си мисля като за мой осиновител, изучавах чертите на лицето, което познавах толкова добре. Не бях сигурна колко време ще ми трябва, за да свикна с мисълта, че той е биологичният ми дядо, но докато го гледах, започнах да забелязвам приликите между нас двамата — е, като се брои и Ема, между нас тримата. Имахме еднакви полегати носове. Еднаква заострена брадичка. Еднакви дълги, слаби ръце. Как не го бях забелязала досега?
Господин Мърсър наведе глава и подпря ръцете си на вратата на волвото.
— Тя… Беки… ми се обади и каза, че си поискала да се срещнете в мотела. Не беше в стаята си, но това е любимата й закусвалня.
Ема кимна.
— Беше оставила един кибрит в стаята си, на който пишеше „да се видим“.
Господин Мърсър поклати глава.
— Тя винаги е обичала тази игра — рече той с тъжна усмивка.
Ема също се усмихна. Беки обичаше да й организира игра на търсене в двора на стария им блок, като оставяше на масата семенца като подсказка да търси хранилката за птици в ъгъла, а в нея оставяше откъснато парче от програмата за телевизията, като следа за Ема да търси върху телевизора и така нататък.
— Тя беше ли в закусвалнята? — попита господин Мърсър, прекъсвайки мислите на Ема.
Тя поклати бавно глава.
— Не. Просто ми е оставила бележка. И снимка.
Вятърът разроши късата му коса и тя щръкна.
Той погледна пред прозореца на закусвалнята, преди да се обърне и да се взре в очите на Ема.
— Мога ли да седна при теб? Само за минутка? — попита той.
Ема кимна. Тя вдигна прозореца си, а господин Мърсър заобиколи колата и отвори пасажерската врата.
После въздъхна дълбоко и се загледа в жабката. Ръцете му лежаха отпуснати в скута, а главата му беше наведена, което го правеше да изглежда като някое малко момче.
— Трябваше да седнем и да си поговорим истински след онази нощ — каза най-накрая той. — Не трябваше да те оставям да избягаш така. Особено след като Теър те остави съвсем сама там. — При споменаването на името на Теър очите му помръкнаха.
Ема кимна, без да каже нищо. Думите му потвърдиха подозренията й: че в нощта, когато Сътън беше умряла, той й беше обяснил ситуацията с Беки и Сътън беше избягала разстроена и ядосана. И щом господин Мърсър смяташе, че Теър я е изоставил сама в каньона, значи не той го беше блъснал с колата на Сътън. Това също обясняваше защо той мразеше толкова момчето: явно смяташе, че Теър е зарязал дъщеря му в каньона Сабино.
— Но след като избяга, ме повикаха спешно в хирургията — продължи господин Мърсър. — Изобщо не ми се искаше да те оставям там, но ти беше толкова ядосана. Реших, че ще ми е по-лесно да говоря с теб след като осмислиш нещата. Когато онази нощ се върнах от болницата, започнах да ти пиша писмо. Може би ако бях обяснил по-ясно нещата, ти щеше да разбереш защо бях мълчал толкова дълго. — Той се обърна и погледна Ема. — Не е защото се срамувам от теб, а защото исках да те защитя от майка ти. Обичам те повече отколкото можеш да си представиш. Ти си ми дъщеря и аз те обикнах още от момента, в който Беки те остави в дома ни.
Ема наведе глава, осмисляйки думите му.
— Написал си писмо?
Господин Мърсър се размърда смутено.
— Но не го довърших. На следващия ден ти се държеше така, сякаш нищо не се беше случило, и аз не бях сигурен какво да правя. Но мога да го довърша — стига да искаш. Или ако смяташ, че вече си готова, можем просто да поговорим.