— Внимавай с езика — предупреди я тя. Гласът й прозвуча толкова остро, че сигурно можеше да среже стъкло.
Бузите на Ема пламнаха.
— Просто се шегувах — рече тя с тъничко гласче.
— Едва ли — отвърна баба, забождайки пържолата си.
Отново настъпи продължителна, неловка тишина. Господин Мърсър попи леко устата си със салфетка, а госпожа Мърсър се заигра с гривната си „Шанел“. Ема се зачуди какво ли пропуска.
Опитах се да открия нещо в замъглената ми памет, но не успях. Но баба определено ми имаше зъб.
Госпожа Мърсър огледа масата и затвори очи.
— Забравих каната с вода и чашите. Момичета, ще отидете ли да ги донесете? — Гласът й прозвуча изморено, сякаш баба беше изцедила цялата й сила.
— Разбира се — отвърна с готовност Лоръл. Ема също се надигна, нетърпелива да се махне от баба. Двете отидоха в кухнята. Плотовете от тъмен стеатит лъщяха, а кърпите с щампи на ананаси висяха прилежно на дръжката на фурната. Ема посегна да вземе каната с вода, но усети нечия ръка на рамото си.
— Сътън — каза тихо господин Мърсър. — Лоръл.
Лоръл застина на мястото си, хванала подноса с чаши с двете си ръце.
— Чух, че Теър се връща утре в училище — каза господин Мърсър, затваряйки вратата към верандата. Гласът на баба, която критикуваше избора на госпожа Мърсър за музика за партито веднага утихна. — Но това, че не е в затвора, не променя нищо. Искам вие двете да стоите далеч от него.
Лоръл сви устни.
— Но татко, той е най-добрият ми приятел. Преди нямаше проблеми с него.
Веждите на господин Мърсър подскочиха нагоре.
— Това беше преди да нахълта в дома ми, Лоръл. Хората се променят.
Лоръл наведе глава и сви рамене. Ема забеляза, че тя изобщо не спомена за срещата си с него предишния ден.
— Сътън? — Господин Мърсър впери поглед в Ема.
— Ъм… ще стоя настрани — промърмори тя.
— Сериозно говоря, момичета — рече твърдо господин Мърсър. Докато говореше, той не сваляше поглед от Ема и тя отново се зачуди какво ли пропуска.
— Ако разбера, че си се виждала с него, ще има последствия.
След това се обърна и с широка крачка се отправи към верандата.
Щом затвори вратата, Лоръл погледна Ема. Устните й бяха разтегнати в противна усмивка.
— Много умно от твоя страна, че не спомена за срещата ни снощи — рече тя с леден глас.
Ема се намръщи.
— Щом Теър означава толкова много за теб, трябва да направиш нещо. Да убедиш татко да не се притеснява.
Лоръл отметна русата си коса назад и пристъпи към нея. Дъхът й миришеше на пикантен сос за барбекю.
— Всички знаем, че татко понякога прекалява с покровителственото отношение. Ако знаеш кое е добре за теб, ще си затваряш устата. Ясна ли съм?
Ема кимна леко. Когато Лоръл тръгна към верандата, тя се облегна отмаляла на плота. Ако знаеш кое е добре за теб. Това… заплаха ли беше?
Аз също не знаех. И не умирах от нетърпение да разбера.
3.
Подаване с врага
Когато семейство Мърсър приключиха с вечерята, слънцето вече беше залязло, жабите бяха започнали да квакат и въздухът беше станал доста хладен. Ема имаше домашно по немски, но присъствието на Лоръл в къщата и невъзможността да напредне с разследването я изнервяха. Макар че мускулите все още я боляха от тренировката, тя нахлузи сивия си клин и тръгна към тенис кортовете. Нямаше никакво намерение да тренира сериозно.
Кортовете бяха празни. Няколко души разхождаха кучетата си по алеите, а други двама разговаряха тихо край един мини купър на паркинга. Ема избра най-далечния корт, който имаше твърда стена за скуош и пусна три монети от двайсет и пет цента в машината. Лампите светнаха. Тя отвори нова кутия с мъхнати жълти топки, тупна леко няколко пъти една от тях с ракетата и леко я удари към стената. Болката от изморителната тренировка постепенно отшумя.
Беше толкова хубаво да удря монотонно топката, потънала в мислите си. Възможно ли беше Лоръл да е убила Сътън? Ема нямаше никакви доказателства, но не разполагаше с нищо в подкрепа и на противното. Само ако можеше да намери нещо лично, като например дневник — или телефона й. Лоръл пазеше ревниво нещата си, но може би все пак имаше начин да се добере до тях.
Разбира се имаше и друг начин да разбере дали Лоръл има алиби за онази нощ: да попита Теър дали цялата нощ е останала при него в болницата. Мисълта да разговаря с Теър я изнервяше. Ема беше успяла да накара всички, с изключение на Итън, да повярват, че тя е Сътън, но Теър и сестра й имаха по-различни отношения; те бяха влюбени. Но същата причина, която я караше да се страхува, същевременно изостряше и любопитството й — Ема отчаяно искаше да научи повече за Сътън, а Теър я познаваше по-добре от всеки друг.