Мариан Реняк
Опасните пътеки
На другарите, които отдадоха живота си по опасните пътеки, както и на тези, които ги извървяха докрай, с призива и техните спомени да станат свидетелство за истината на онези дни.
1
Опитвах се да заспя, напразно. И се отказах от тази мъчителна борба за сън. Часовете се изнизваха безмилостно бавно. Погледнах стрелките на часовника в светлинката на цигарата. Наближаваше два часът. Значи оставаха още седем часа. От опит знаех, че най-тежко се понасят последните часове преди всяка сериозна акция. Напрежението нараства, нараства и изведнъж — облекчение. Настъпил е мигът да се действува.
В стаята не беше тъмно. Лесно различавах очертанията на гардероба, масата и няколкото стола. През отворения прозорец надничаше месечината.
Пак посегнах към цигарите. Пакетчето беше празно. Извадих от чантата последните запаси. До сутринта щяха да стигнат. Засега бях наел квартирата за две седмици. Беше мебелирана доста скромно, но аз не държах на луксозната обстановка. Най-важното беше да се установя някъде и да минавам за обикновен летовник. Тази „легенда“ беше абсолютно необходима при моето положение — както по отношение на своите, така и на противника. Вчера следобед слязох от колата на Стария пред Нови Тарг. От този миг трябваше да действувам сам. Всякакъв контакт с моето ръководство беше най-малкото нежелан.
Играех ролята на човек в нелегалност, надянал неговата „вълча кожа“. Тя изискваше от мен да се владея без почивка. Една погрешна стъпка можеше да провали подготвената с толкова труд акция. И резултатът би бил не само провал…
Пристигнах от Нови Тарг в Рабка рано следобед. Изпълних целия ритуал на човек, дошъл тук на почивка. Сам избрах тази невзрачна вила. След кратък пазарлък с бъбривата и много любопитна хазайка станах пълноправен квартирант. За колко време? Всичко зависеше от утрешната среща. Тя щеше да бъде началото на опасната игра. Отсега беше трудно да се предвиди всичко. Имаше прекалено много неизвестни.
Мислите ми упорито се връщаха към възложената задача. Събитията от последните дни преминаваха в съзнанието ми като на филмова лента. Развитието на акцията се прекъсваше с наемането на стая от „летовника“, а мисълта за предстоящото се връщаше като досадна муха. Нали аз бях един от главните участници в смело замислената операция на Държавна сигурност. Майорът я нарече важна партия в играта, подета от оперативната група. Запомних това определение. Бях дълбоко убеден, че той е прав.
В единайсет трябваше да се срещна със свръзката. После ме чакаше решаващият разговор с атамана. Повторих наум паролата. Не биваше да пропусна нищо. Трябваше да помня всички подробности. Бях ги заучавал близо две седмици. Име, фамилия, произход, дейност по време на окупацията, пребиваване в чужбина…
Трябва да изиграя тази роля безпогрешно. Трябва да я играя навсякъде, където се намирам от сега нататък. По тези места „те“ вероятно имат добро разузнаване. Не се знае с кого ще разговарям, кой е агент на врага. Може би дори моята хазайка? Кой би могъл да знае?
Опитвам се мислено да проведа утрешния разговор с главатаря на бандата. Напразни усилия. Сам не ще запълня продължението на филма. Заместник-началникът на Воеводското управление разговаря с мен часове наред. Разработвахме няколко варианта. Бихме могли да обмислим много повече, ала това би било напразна работа, трудно е предварително да намериш рецепта за бъдещото си поведение.
Почти машинално вадя цигара. Пак се връщам към последните дни. Повтарям ролята си като актьор преди премиерата. Обаче актьорът може да разчита на су-фльора. Офицерът от Държавна сигурност, който при известни обстоятелства тръгва на среща с врага, е като сапьора в акция — греши само веднъж.
Преди две години изпаднах в подобно положение. Тогава бях получил първата си сериозна задача. Нашата група се стараеше да обезвреди една опасна банда, укриваща се в Неполомицката гора. Бандата се прехвърляше от едно място на друго. Нападаше близките околии. Бандитите бяха извършили и редица убийства. Украсяваха се с перцата на борци за миколайчиковска Полша. Под това прикритие тероризираха населението. В действителност грабеха за собствено обогатяване. Бандата пречеше на нормалния живот в този край.
Заловихме един от бандитите. Нашите момчета го измъкнаха като гнила круша от сламата. Беше заспал пиян у своята любовница. Пристигнал в Краков за няколко дни. Веднага попадна в ръцете ни. Познавахме го вече под псевдонима Мшчиви1. Беше член на същата банда и доверен човек на главатаря. След три дни, прекарани в ареста, омекна, обхванат от панически страх. Срещу собственото си освобождаване предложи да ни заведе при бандата. Знаеше къде са явките й.