В прашния салон в дома на директора, госпожа Пиластър прегърна Едуард и целуна раната на челото му, където го бе улучил хвърленият от Тонио камък.
— Бедното ми, скъпо дете! — промълви тя.
Мики и Едуард не бяха споменали за камъка пред никого, защото иначе щеше да им се наложи да обясняват защо го е метнал Тонио. Вместо това казаха, че Едуард си е ударил главата, докато се е гмуркал да спаси Питър.
Докато пиеха чай, Мики стана свидетел на една непозната страна на Едуард. Майка му, която бе седнала на кушетката до него, непрекъснато го докосваше и го наричаше „Теди“. Вместо да се чувства засрамен, както би се случило с повечето момчета, той явно се наслаждаваше на това и не спираше да й се усмихва чаровно. Мики никога не го бе виждал такъв. „Тя е луда по него“, помисли си Мики, „и на него му харесва“.
След няколко минути банални приказки, госпожа Пиластър рязко се изправи и стресна мъжете, които също станаха.
— Сигурна съм, че ви се пуши, доктор Полсън — заяви. Не дочака отговора му, а направо продължи: — Господин Пиластър ще се разходи из градината с вас. Теди, скъпи, върви с баща си. Искам да прекарам няколко минути на спокойствие в параклиса. Може би Мики ще ми покаже как да стигна до него?
— Разбира се, разбира се, разбира се — започна да повтаря директорът, който очевидно изгаряше от желание да се подчини на серията заповеди. — Тръгвай, Миранда!
Мики бе впечатлен. Колко бързо и без никакво усилие бе накарала всички да изпълняват онова, което тя искаше! Задържа вратата пред нея и я последва в преддверието, където учтиво каза:
— Бихте ли желали чадърче, госпожо Пиластър? Слънцето е много силно.
— Не, благодаря.
Излязоха навън. Пред къщата на директора се мотаеха много момчета. Мики предположи, че се е разнесъл слух за невероятната майка на Пиластър и всички са дошли да я видят. Доволен, че именно той върви до нея, Мики я преведе през няколко свързани вътрешни дворове до вратата на училищния параклис.
— Да ви почакам ли отвън? — предложи й.
— Влез вътре. Искам да поговоря с теб.
Той започна да изпитва нервност. Удоволствието, че е съпроводил една великолепна зряла жена из територията на училището, започваше да избледнява. Сега се зачуди защо ли иска да разговаря насаме с него.
В параклиса нямаше никого. Тя седна на една пейка на последната редица и го покани да заеме мястото до нея. После го погледна право в очите и нареди:
— А сега ми кажи истината.
Огъста забеляза изненадата и страха, които проблеснаха в погледа на момчето и се увери, че е била права.
Мики обаче възстанови почти мигновено равновесието си:
— Вече ви казах истината — заяви.
Тя поклати глава.
— Не е вярно.
Той се усмихна.
Усмивката му я свари неподготвена. Хванала го бе в лъжа; знаеше, че е застанал в отбранителна позиция — и въпреки това имаше сили да й се усмихва. Малко мъже успяваха да устоят на натиска на волята й, но изглежда той бе нещо изключително, независимо от младостта си.
— На колко си години? — попита го.
— На шестнайсет.
Вгледа се внимателно в него. Изглеждаше невероятно добре с чупливата си тъмнокестенява коса и гладка кожа, макар че пълните устни и тежките клепачи да придаваха упадъчен блясък на красотата му. Със спокойната си самоувереност и привлекателния външен вид й напомняше малко на граф Странг… Усети да я пробожда съвестта и избута тази мисъл в едно далечно ъгълче на съзнанието си.
— Питър Мидълтън не е бил „в затруднено положение“, когато сте стигнали до вира — каза тя. — Плувал си е спокойно и доволно.
— Какво ви кара да смятате така? — хладно попита Мики.
Долавяше уплахата му, но той запазваше спокойствие. Бе наистина удивително зрял. Огъста установи, че несъзнателно му разкрива повече от онова, което бе възнамерявала.
— Забравяш, че и Хю Пиластър е бил там — обясни. — Той ми е племенник. Миналата седмица баща му сложи край на живота си, както вероятно си чул, затова Хю не е тук в момента. Той обаче е разговарял с майка си, а тя ми е етърва.