Огъста се появи на терасата и се обърна към Едуард:
— Намери ми Хастед, Теди, скъпи — помоли го. Хастед бе раболепният й главен прислужник от Уелс. — Освежителните напитки свършиха, а тоя проклетник изчезна някъде!
Едуард пое да изпълни задачата.
Огъста отправи на Папа топла, интимна усмивка:
— Приятно ли ви е скромното ни събиране, сеньор Миранда?
— Много, благодаря ви — отвърна Папа.
— Трябва да пийнете чаша чай или нещо ободрително.
Папа би предпочел текила, както знаеше Мики, но на методистките чаени партита не се сервираше твърд алкохол.
Огъста хвърли поглед към Мики. Тя винаги бързо долавяше настроенията на хората. Този случай не бе изключение.
— Виждам, че не се забавляваш особено. Какъв е проблемът?
Той не се поколеба и веднага сподели:
— Надявах се Папа да помогне на Едуард да спечели една сделка за банката, само че става дума за пушки и муниции. Едуард току-що ми обясни, че чичо Сет няма да финансира продажбата на оръжия.
— Сет няма още дълго да е старши партньор — отбеляза Огъста.
— Очевидно Самюъл разсъждава по същия начин като баща си.
— Така ли? — изви лукаво глас Огъста. — А кой е казал, че Самюъл ще бъде следващият старши партньор?
II
Хю Пиластър носеше нова, небесносиня вратовръзка фишу, която бе прикрепена с игла, за да седи леко бухнала. В действителност би трябвало да е облечен с нов фрак, обаче печелеше само 68 лири годишно, така че се налагаше да освежава старите си дрехи с нова вратовръзка. Този тип фишу бе последен писък на модата, а небесносиньото бе много смел избор на цвят. Хвърли поглед в огромното огледало над камината в салона на леля си Огъста и установи, че синята вратовръзка и черният костюм много подхождат на сините му очи и черната коса. Надяваше се, че тя ще му придаде изтънчен и привлекателен вид — или поне в очите на Флорънс Столуърти. Започнал бе да проявява интерес към дрехите и модата, след като се запозна с нея.
Донякъде бе неловко и дори леко срамно — да живееш с Огъста, а да си толкова беден. В банка „Пиластър“ обаче имаше такава традиция: на служителите се плащаше толкова, колкото заслужават, независимо дали са членове на семейството или не. Според една друга традиция всички започваха от дъното. В училище Хю бе много добър ученик и ако не се бе забърквал в толкова неприятности, вероятно щяха да го изберат за първенец на випуска. В банката обаче образованието му нямаше голямо значение. Работеше като стажант-чиновник и получаваше заплата в съответствие с длъжността си. Леля му и чичо му никога не бяха предлагали да го подпомогнат финансово и следователно трябваше да се примирят с леко износените му дрехи.
Него, разбира се, не го бе особено грижа какво мислят за външния му вид. Притесняваше се единствено от мнението на Флорънс Столуърти. Тя бе бледо, красиво момиче, дъщеря на граф Столуърти. Най-важното обаче бе, че се интересуваше от Хю Пиластър. Честно казано, Хю би бил очарован от всяко момиче, което си направеше труда да разговаря с него. Това го безпокоеше, защото означаваше, че чувствата му не са особено дълбоки. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Достатъчно бе само някое момиче случайно да го докосне, и устата му пресъхваше. Непрекъснато го измъчваше любопитство — какво ли представляваха краката им под всички тези пластове от фусти? Понякога чак го болеше от желание, като от физическа рана. Сега бе на двайсет години, чувстваше се така от петнайсетгодишен, а през тези пет години не бе целувал друг човек, освен майка си.
Празненства като събирането на Огъста за него представляваха изтънчено мъчение. Целта бе да се забавляват, затова всички се стараеха да са мили и приятни, да намират теми за разговор и да демонстрират интерес един към друг. Момичетата изглеждаха чудесно, непрекъснато се усмихваха и от време на време (съвсем дискретно), флиртуваха. В къщата имаше толкова много хора, че бе неизбежно поне няколко от тези момичета да се докоснат до Хю, да се блъснат случайно в него, докато се обръщат, да блъснат ръката му или дори да притиснат гърдите си към гърба му, докато се опитват да се разминат в тълпата. След този ден го очакваше поне седмица неспокойни нощи.
Много от присъстващите (и това също бе неизбежно), му бяха роднини. Баща му Тобайъс и бащата на Едуард, Джоузеф, бяха братя. Само че бащата на Хю бе изтеглил капитала си от семейния бизнес, започнал бе собствен, после се бе разорил и се бе самоубил. Това бе причината Хю да напусне скъпото частно училище „Уиндфийлд“ и да посещава академия „Фолкстън“ и макар новото училище също да бе пансион, той не спеше в него; това бе причината да започне работа на деветнайсет години, вместо да отиде на пътешествие из Европа и да изгуби няколко години в университета; пак това бе причината да живее с леля си; и най-сетне, поради тази причина нямаше нови дрехи, които да облече за събирането. Той бе роднина, но беден; срам за едно семейство, чиято гордост, увереност и положение в обществото се градяха на богатството му.