На никой от тях при никакви обстоятелства не би му хрумнало да разреши проблема, като му даде пари. Бедността бе наказанието за несправяне в бизнеса; а ако започнеха да облекчават болката от провалите с пари — ами, какъв стимул би имал тогава човек да се справи добре с работата си? „Със същия успех можеш да раздадеш на затворниците пухени завивки“, казваха те всеки път, когато някой предложеше да помогнат на губещите в живота.
Баща му бе станал жертва на финансова криза, но за тях това не променяше нещата. Той бе фалирал на 11-ти май 1866 г.; датата бе позната сред банкерите като „Черния петък“.
На този ден голямата финансова къща „Овъренд и Гърни ООД“, която търгуваше с менителници, бе банкрутирала със загуби от пет милиона лири. Тя повлече със себе си много фирми, включително Обединената лондонска стокова банка, строителната компания на сър Самюъл Пито и „Тобайъс Пиластър и Ко“. Само че в бизнеса не се приемаха оправдания или поне не според философията на семейство Пиластър. В момента също имаше финансова криза и със сигурност една-две фирми щяха да фалират; банка „Пиластър“ обаче ревностно отбраняваше позициите си, освобождаваше се от по-слабите си клиенти, налагаше по-строго кредитната си политика и безмилостно отхвърляше всеки нов бизнес, освен онзи, за който имаше железни гаранции. Пиластър вярваха, че самосъхранението е най-висшата повеля и задължение на всеки банкер.
„Е, аз също съм Пиластър“, помисли си Хю. „Може и да не притежавам пиластровия нос, но разбирам принципа на самосъхранението.“ Понякога в гърдите му пламваше истинска ярост, когато се замислеше за случилото се с баща му, и тя го караше да се зарича още по-решително да се превърне в най-богатия и уважаван човек от цялата проклета шайка. Евтиното му училище го бе научило на полезни неща като аритметика, докато богатият му братовчед Едуард се бореше с латински и старогръцки език; това пък, че не бе следвал в университет, му бе дало ранен старт в професията. Никога не се бе изкушавал да последва някакъв различен път в живота, например да стане художник, член на парламента или свещеник. Финансите бяха в кръвта му. Можеше да изрецитира настоящия лихвен процент на банката по-бързо, отколкото да отговори дали навън вали. Решен бе никога да не става самодоволен и лицемерен като по-възрастните си роднини — но при всички положения щеше да е банкер.
Същевременно обаче не разсъждаваше много върху това. През повечето време мислеше за момичета.
Излезе от салона на терасата и видя Огъста, която се бе насочила право към него. Плътно зад нея вървеше една девойка.
— Скъпи Хю — обърна се тя към него, — ето я приятелката ти, госпожица Бодуин.
Хю изстена наум. Рейчъл Бодуин бе висока интелектуалка с малко крайни мнения по доста въпроси. Тя не беше красива — имаше кафява коса без блясък и светли очи, разположени твърде близо едно до друго — но бе жизнерадостна и интересна, винаги бликаше от радикални подривни идеи и Хю много я бе харесал в началото, след като дойде в Лондон да работи в банката. Само че Огъста бе решила, че той трябва да се ожени за Рейчъл, а това бе съсипало взаимоотношенията им. Преди спореха жарко и без задръжки на тема разводите, религията, бедността и правото на гласуване на жените. Само че откакто Огъста започна кампанията си, чиято крайна цел бе да ги събере, двамата само си стояха и неловко си разменяха банални приказки.
— Изглеждате чудесно, госпожице Бодуин — автоматично каза той.
— Много сте мил — отвърна му тя отегчено.
Точно преди да се обърне, Огъста забеляза вратовръзката на Хю.
— Мили боже! — възкликна тя. — Какво е това нещо? Приличаш на кръчмар!
Хю почервеня като рак. Ако можеше да се сети за подходящ отговор, щеше да рискува да си навлече гнева й, обаче не му хрумваше нищо. Измърмори единствено:
— Просто нова вратовръзка. На този модел му казват „фишу“.