Сандъкът бавно се плъзна напред по оградата, после полетя в празното пространство.
Мики изкрещя — проточен, пронизителен вой, който потъна в свиренето на вятъра.
Огъста се подпря на перилата, за да не се свлече на палубата — толкова силна бе болката. Наблюдаваше как големият сандък пада бавно и как се преобръща във въздуха, докато снежинките танцуваха край него. Удари се в повърхността на водата със страхотен плисък. После потъна.
Миг по-късно изплува отново. Огъста предположи, че известно време ще се носи по вълните. Болката в гърба й бе мъчителна и жената копнееше да си легне, за да я успокои малко. Вместо това остана, опряна на перилата. Следеше съсредоточено как сандъкът подскача нагоре-надолу по повърхността и как се губи от поглед.
Изведнъж край нея се разнесе мъжки глас.
— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ — разтревожено каза човекът.
Огъста моментално се взе в ръце. Обърна се и видя до себе си млад мъж с копринен халат и шал на врата.
— Аз бях — отговори и се насили да се усмихне. — Сънувах кошмар и се събудих с вик. Излязох на палубата, за да си прочистя ума.
— А! Сигурна ли сте, че сега сте добре?
— Да, напълно. Много сте любезен.
— Ами, добре. Лека нощ тогава.
— Лека нощ.
Учтивият младеж се върна в каютата си.
Огъста се вгледа отново в морето. След малко щеше да се върне в леглото си, но й се искаше да остане тук още известно време. Мислеше за онова, което щеше да се случи. Водата щеше да се процеди през тесните пукнатини и бавно да изпълни сандъка. Тялото на Мики щеше да се издига сантиметър по сантиметър, а междувременно той щеше да се бори вътре и да се опитва да отвори капака. Когато водата покриеше носа и устата му, той щеше да затаи дъх и да го сдържа, докато може. Накрая обаче нямаше да издържи, инстинктивно щеше да опита да си поеме въздух и студената, солена морска вода щеше да нахлуе в устата му, да се плъзне по гърлото му и да изпълни дробовете му. Той щеше да се гърчи и бори още известно време, разкъсван от болка и ужас; после обаче силите щяха да го напуснат, движенията му щяха да се забавят и да спрат, мракът бавно щеше да го обгърне и Мики щеше да умре.
VI
Хю бе смъртно уморен, когато влакът му най-после стигна гарата в Чингфорд и той успя да слезе от него. Макар че ужасно му се искаше да си легне, спря за малко на моста над линията — там, където същата сутрин Мики бе застрелял Тонио. Свали си шапката и известно време остана така, гологлав под сипещия се сняг. Припомняше си приятеля си като момче, като младеж и мъж. После продължи по пътя си.
Чудеше се как ще се отрази случилото се върху Министерството на външните работи и отношението към Кордоба. До този момент Мики успяваше да избегне полицията. Независимо обаче дали щяха да го заловят или не, Хю можеше да се възползва от факта, че е станал свидетел на убийството. Вестниците с огромно удоволствие щяха да публикуват разказа му на очевидец; широката общественост щеше да се възмути от факта, че един чужд дипломат е извършил убийство посред бял ден, а пък членовете на парламента вероятно щяха да поискат да бъде официално заклеймен. Освен това Папа Миранда щеше да изгуби шансовете си британското правителство да признае претенциите му за легитимни. Възможно бе Външното министерство да подкрепи семейство Силва, които да се разправят с Миранда, и британските инвеститори в кампанията „Пристанище Санта Мария“ да получат компенсация.
Колкото повече разсъждаваше по темата, толкова повече се усилваше оптимизмът му.
Надяваше се Нора да е заспала, когато се прибереше у дома. Не желаеше да слуша оплакванията й за отвратителния ден, който бе прекарала в това забутано село, където няма кой да й помогне в грижите за трите шумни и буйни момчета. Искаше единствено да се плъзне между чаршафите и да затвори очи. Утре щеше да обмисли днешните събития и да прецени в какво положение поставят него самия и банката.
Докато вървеше по алеята през градината, с разочарование забеляза, че вътре свети. Следователно Нора все още бе будна. Той си отключи и влезе във всекидневната, която се намираше в предната част на къщата.
Изненада се, когато завари трите момчета, седнали в редица на дивана. Облечени бяха с пижамите си и гледаха някаква книжка с илюстрации.
Истински обаче го удиви нещо друго. Между тях седеше Мейзи и им четеше.