— Ами ти? — поинтересува се Едуард. — Ти как ще прекараш лятото?
Мики се бе надявал да чуе този въпрос.
— Тук — отговори. — В училище.
— Пак ли ще останеш тук през цялата ваканция?
— Налага се. Няма как да се прибера у дома. Само в едната посока се пътува шест седмици — още преди да съм пристигнал, ще трябва да тръгвам обратно.
— Дявол го взел, това е наистина неприятно.
В действителност Мики не изпитваше особено желание да се връща. Откакто майка му бе починала, той ненавиждаше дома си. В момента там имаше само мъже: баща му, по-големият му брат Пауло, няколко чичовци и братовчеди — и четиристотин каубои. Папа бе герой за хората си и непознат за Мики: студен, недостъпен, нетърпелив. Истинският проблем обаче бе братът на Мики. Пауло бе глупав, но силен. Мразеше Мики, който бе по-умен, и обичаше да го унижава. Никога не пропускаше случай да покаже на всички, че Мики не умее да върти ласо и да залавя младите кастрирани говеда, да обяздва коне или да простреля змия право в главата. Любимият му номер бе да стресне коня на Мики. Животното подскачаше и се стрелваше в луд галоп, а Мики стисваше очи и уплашен до смърт, се бореше да се задържи на седлото, докато животното не се изтощеше от препускане из пампасите. Не, Мики определено не искаше да се връща в къщи за ваканцията. Но не желаеше и да остава в училище. В действителност искаше да го поканят да прекара лятото със семейство Пиластър.
Обаче Едуард не му го предложи веднага, така че Мики остави темата засега. Сигурен бе, че ще бъде повдигната отново.
Прехвърлиха се през една полуизгнила ограда от дървени колове и започнаха да се изкачват по ниския хълм отвъд нея. Когато превалиха хребета, пред очите им се показа водоемът. Каменните стени на някогашната кариера бяха стръмни и опасни, но гъвкавите момчета си намираха начини да се смъкнат по тях. На дъното й имаше дълбок вир с тъмнозелена вода, обитавана от разни видове жаби и дори по някоя водна змия.
За изненада на Мики, в момента вътре имаше и три момчета.
Присви очи срещу проблясващата от слънчевите лъчи водна повърхност и се взря в голите фигури. И трите момчета бяха от долните класове на „Уиндфийлд“.
Купчината гъста коса с морковен цвят принадлежеше на Антонио Силва, който, независимо от тена си, бе сънародник на Мики. Бащата на Тонио притежаваше по-малко земя от този на Мики, но семейство Силва живееше в столицата и имаше влиятелни приятели. Също като Мики, Тонио не можеше да се прибере за ваканциите, но за свой късмет имаше приятели в посолството на Кордоба в Лондон, така че не му се налагаше да стои в училището през цялото лято.
Второто момче бе Хю Пиластър, един от братовчедите на Едуард. Между двамата нямаше никаква прилика: Хю имаше черна коса и дребни, фини черти. На лицето му обикновено играеше дяволита усмивка. Едуард мразеше Хю, защото той се справеше добре с учението и заради него самият Едуард изглеждаше като тъпака на семейството.
Другият бе Питър Мидълтън, кротко и боязливо момче, което не се отделяше от значително по-уверения Хю. И тримата бяха на по тринайсет години и имаха бели, безкосмени тела със слабички ръце и крака.
После Мики видя и четвърто момче. То плуваше само в другия край на вира. Изглеждаше по-голямо от другите три и като че ли не бе с тях. Мики не виждаше достатъчно добре лицето му, за да го разпознае.
Едуард се усмихваше злобно: видял бе възможност за пакостлива шега. Постави пръст на устните си в знак, че трябва да пазят тишина, след което започна да се спуска по стената на каменоломната. Мики го последва.
Стигнаха издатината, където по-малките момчета бяха оставили дрехите си. Тонио и Хю се гмуркаха — явно изследваха нещо под повърхността — а Питър кротко плуваше напред-назад. Той първи забеляза новодошлите:
— О, не! — възкликна.
— Така, така — произнесе Едуард. — Ходите по забранени места, а, момчета?
В този момент и Хю Пиластър съзря братовчед си и извика в отговор:
— И вие също!
— Най-добре ще е да се върнете, преди да ви хванат — заяви Едуард, после взе чифт панталони от земята. — Ама не си мокрете дрехите, че всички ще разберат къде сте били!