Следващият танц завърши и Тонио Силва дойде на масата заедно с госпожица Ейприл Тилзли. Хю няколко пъти бе срещал Тонио, след като завършиха училище, но дори да не го бе виждал от години, пак щеше да го разпознае заради крещящия морковен цвят на косата му. Двамата бяха първи приятели — до онзи ужасен ден през 1866 г., когато майката на Хю бе дошла да му съобщи, че баща му е мъртъв и да го отведе от училището. До онзи момент двамата бяха лошите момчета от долните класове — винаги се забъркваха в неприятности — но пък се наслаждаваха на живота, независимо от наказанията за лудориите си.
През годините Хю често се бе чудил какво в действителност се бе случило онзи ден на водоема. Изобщо не повярва на историята във вестника, описваща как Едуард се опитал да спаси Питър Мидълтън. На Едуард просто не му стигаше смелост за подобно нещо. Тонио обаче все още отказваше да говори за случката, а единственият друг свидетел, Албърт Камъл „Гърбушкото“, бе отишъл да живее в колония Кейп.
Докато Тонио се здрависваше с Мики, Хю внимателно се вгледа в лицето му. Тонио като че ли все още изпитваше страхопочитание към Мики.
— Как си, Миранда? — запита съвсем нормално, но изражението му разкриваше смесица от боязън и възхищение. Такова отношение има човек към боксов шампион, известен с избухливостта си.
Партньорката на Тонио, Ейприл, бе малко по-възрастна от приятелката си Мейзи, прецени Хю. Освен това изглеждаше някак измъчена, чертите й бяха изострени и изпити и заради това бе по-малко привлекателна. Тонио обаче очевидно се наслаждаваше на компанията й, непрекъснато докосваше ръката й, шепнеше в ухото й и я разсмиваше.
Хю се обърна отново към Мейзи. Тя бе разговорлива и жизнена, гласът й бе весел и в него се долавяше следа от акцента, характерен за североизточна Англия, където някога бяха складовете на Тобайъс Пиластър. На лицето й не спираха да се сменят очарователни изражения — тя се усмихваше, мръщеше, цупеше, бърчеше чипото си носле и вдигаше вежди. Миглите й бяха светли, забеляза той, а по носа й бяха пръснати лунички. Красотата й не отговаряше на традиционните разбирания, но никой не би могъл да отрече, че е най-хубавата жена в помещението.
Хю не можеше да се отърси от мисълта, че след като бе дошла в Аргайл Румс, вероятно бе склонна да се целува, прегръща и може би дори да стигне докрай тази нощ с един от мъжете на масата. Хю си представяше сексуални отношения с почти всяко момиче, което срещнеше — срамуваше се от факта колко често и силно си мечтае за това — но по принцип то би могло да се случи само след определен период на ухажване, годеж и после брак. Докато Мейзи може би щеше да го направи още тази вечер!
Тя отново улови погледа му и той се почувства неудобно. Понякога така се засрамваше в присъствието на Рейчъл Бодуин, защото имаше чувството, че тя знае за какво си мисли. Отчаяно се опита да намери тема за разговор и накрая изтърси:
— Винаги ли сте живяла в Лондон, госпожице Робинсън?
— Тук съм само от три дни — отвърна тя.
Тази тема може и да бе банална и глупава, реши той, но поне разговаряха.
— Толкова скоро! — каза. — А преди това къде сте били?
— Пътувах — отговори му Мейзи, обърна се и започна да си приказва със Соли.
— А! — възкликна Хю. Това явно бе краят на разговора и той усети разочарование. Мейзи се държеше почти като човек, който му има зъб за нещо.
Ейприл обаче се смили над него и обясни:
— Мейзи е обикаляла с един цирк в продължение на четири години.
— Мили боже! И какво е правила в него?
Мейзи отново се извърна към Хю.
— Яздех кон без седло — отвърна. — Изправях се на гърба на коня, скачах от един кон на друг, всички тези номера.
Ейприл добави:
— Облечена в трико, естествено.
Мисълта за Мейзи, облечена в плътно прилепнало трико, бе непоносимо възбуждаща. Той кръстоса крака и попита:
— А как започнахте да се занимавате с това?
Тя се поколеба, после като че ли взе решение за нещо. Завъртя се на стола си, така че да застане лице в лице с Хю, а в очите й проблесна опасно пламъче.
— Ами, ето как стана — каза. — Баща ми работеше за „Тобайъс Пиластър и Ко“. Твоят баща измами моя, не му даде надницата за една седмица. По онова време майка ми беше болна. Без пари, или аз нямаше да имам какво да ям, или тя — да умре. Затова избягах от вкъщи. Тогава бях на единайсет години.
Хю усети как лицето му пламва.
— Не вярвам, че баща ми е измамил когото и да било — заяви. — А ако си била на единайсет, едва ли си разбрала какво наистина е станало.