Влезе един разносвач с поднос, на който имаше чай и филии с масло. Тази лека закуска се сервираше на всички чиновници, които оставаха в банката след четири и половина следобед. Когато нямаше много работа, повечето хора си тръгваха в четири. Банковите служители бяха елитът сред чиновниците и често биваха обект на завист. Деловодителите, които работеха за различни търговци и предприемачи, редовно стояха до късно на работа, а понякога оставаха дори и през нощта.
Малко по-късно дойде Самюъл и даде някакви документи на Мълбъри.
— Сър Джон купи облигациите — каза той на Хю. — Добра работа! Чудесно си се възползвал от възможността.
— Благодаря.
Самюъл забеляза дървените табли с етикетите на бюрото на Мълбъри.
— Какво е това? — попита развеселено. — „На вниманието на главния чиновник“… „Вече разгледани от главния чиновник“…
Отговори му Мълбъри:
— Целта е да не се смесват входящите и изходящите документи. Така се избягват грешки.
— Много добър метод! Мисля и аз да опитам.
— В действителност, господин Самюъл, идеята бе на младия господин Хю.
Самюъл обърна веселия си поглед към Хю.
— Много си прилежен, скъпо момче.
На Хю понякога му казваха, че е твърде самонадеян и дързък, затова сега се престори на скромен:
— Знам, че имам още много да уча.
— Хей, хей — без фалшива скромност. Кажи ми нещо. Ако вече не си помощник на господин Мълбъри, с какво би искал да се занимаваш след това?
На Хю не му се налагаше да обмисля отговора си. Най-желаната позиция бе тази на отговорника по кореспонденцията. Повечето чиновници виждаха само малка част от сделката — тази, която лично вписваха в счетоводните книги. Онзи обаче, който пишеше черновите на писмата за клиентите, имаше поглед върху целия процес. Това бе най-добрата позиция, от която да научиш занаята, както и най-хубавата от гледна точка на бъдещо повишение. А чиновникът, който водеше кореспонденцията на чичо Самюъл, Бил Роуз, скоро щеше да се пенсионира.
Така че Хю отвърна без никакво колебание:
— Бих искал да водя кореспонденцията ти.
— Така ли? Сега? След като си работил само година в банката?
— Когато господин Роуз се пенсионира, ще са станали вече осемнайсет месеца.
— Ах, така ли. — На Самюъл като че ли още му бе смешно, обаче не отказа направо. — Ще видим, ще видим — добави и излезе от стаята.
Мълбъри се обърна към Хю:
— Ти ли посъветва сър Джон Камъл да купи остатъка от руските облигации?
— Само му споменах за тази възможност — отвърна Хю.
— Бре, бре, бре — измърмори Мълбъри. — А-ха, а-ха.
И в продължение на няколко минути след това само замислено гледаше Хю.
II
Беше слънчев неделен следобед и цял Лондон бе излязъл на разходка с най-хубавите си дрехи за неделни срещи. По широката улица „Пикадили“ нямаше никакво движение, защото само инвалид не би вървял пеша в почивния ден. Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли се разхождаха по „Пикадили“, зяпаха внушителните като палати къщи на богатите и се опитваха да привлекат вниманието на някой мъж.
Двете живееха в Сохо, деляха стая в една порутена къща на „Карнаби стрийт“, близо до приюта „Сейнт Джеймс“. Ставаха около обяд, обличаха се внимателно и излизаха на улицата. До вечерта обикновено бяха открили двама мъже, които да им платят вечерята. Ако не успееха пък, оставаха гладни. Почти не разполагаха с пари, но и не се нуждаеха от кой знае какво. Когато дойдеше време да се плаща наемът, Ейприл молеше някой от мъжете за „заем“. Мейзи ходеше все с едни и същи дрехи и переше бельото си всяка вечер. Тия дни някой щеше да й вземе нова рокля. Надяваше се, че рано или късно един от мъжете, който й купуваше вечеря, щеше или да се ожени за нея, или да я уреди като своя любовница.
Ейприл все още се вълнуваше заради латиноамериканеца, когото бе срещнала, Тонио Силва.
— Само си помисли, може да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане! — палеше се тя. — А и аз винаги съм харесвала червена коса.
— Аз обаче не харесах другия латиноамериканец, мургавия — каза Мейзи.
— Мики ли? Ама той е страхотен!
— Да, но в него има нещо твърде потайно. Така ми се стори.
В този миг Ейприл посочи една голяма къща.
— Това е домът на бащата на Соли.
Сградата бе разположена навътре, сравнително далеч от улицата, и пред нея имаше алея, описваща полукръг. Самата къща приличаше на старогръцки храм с редицата колони отпред, които стигаха чак до покрива. На голямата входна врата проблясваше месинг, а прозорците бяха закрити с червени кадифени завеси.