Ейприл я изгледа проницателно.
— И колко точно свирки направи оттогава?
— Нито една, ако трябва да съм честна. — Мейзи изпитваше срам. — Не мога да те лъжа, Ейприл — не съм сигурна, че ставам за тая работа.
— Идеална си за нея! — възрази Ейприл. — Имаш ония искрици в очите, дето мъжете не могат да им устоят. Слушай сега. Стой със Соли Грийнборн и действай все така. Всеки път му давай малко повече. Да ти опипа оная работа следващия път, после му се покажи гола… Само след три седмици ще ти се моли с изплезен език. И някоя нощ, като си му свалила панталоните и инструмента му ти е в устата, му кажи: „Ако ми купиш малка къщичка в Челси, можем да правим това всеки път, като ти се прииска“. Кълна ти се, Мейзи, ако Соли каже „не“, отивам в манастир!
Мейзи знаеше, че е права, обаче душата й се противеше. Не беше сигурна каква е причината. Донякъде може би се дължеше на факта, че не изпитва привличане към Соли. Колкото и да бе странно, спираше я и добрината му. Не можеше да се застави да го манипулира така безсърдечно. Най-лошото обаче бе друго: имаше чувството, че така се отказва от всяка надежда да открие истинска любов, да има реален брак с мъж, към когото изпитва истинска страст. От друга страна, все някак трябваше да живее. А пък тя бе решила да не живее като родителите си — да чака цяла седмица за мизерната си надница и винаги да я заплашва риска да остане без работа заради някаква финансова криза на стотици километри от самата нея.
В този миг Ейприл я попита:
— Ами какво ще кажеш за останалите? Можеше да си избереш някой от тях.
— Хю ми хареса, обаче го обидих.
— Той така или иначе няма пари.
— Едуард е свиня, Мики ме плаши, а пък Тонио си е твой.
— В такъв случай Соли е твоят човек.
— Не зная, да ти кажа.
— Аз пък знам. Ако го оставиш да ти се изплъзне, цял живот ще вървиш напред-назад по „Пикадили“ и ще си мислиш: „Можеше сега да живея в тая къща!“.
— Да, може би.
— А и, ако не е Соли, кой тогаз? Може да свършиш с някой гнусен дърт бакалин, който не ти дава почти никакви пари и иска сама да си переш чаршафите.
Мейзи мрачно разсъждаваше над тази възможност, докато вървяха към западния край на улицата и после свиха на север и навлязоха в „Мейфеър“. Вероятно можеше да накара Соли да се ожени за нея, ако си го поставеше за цел. А и можеше да изиграе ролята на благородна дама без особени трудности. Ако докараше говора, половината битка бе спечелена — а пък тя от край време бе добра в имитацията. Само че й се повдигаше от мисълта да хване милия Соли в капана на брак без любов.
Тъкмо прекосяваха уличка, на която имаше частни конюшни. Мейзи отново си припомни цирка и изпита носталгия, затова спря при една от тях да погали едър червеникавокафяв жребец. Конят мигновено навря муцуна в ръката й.
Разнесе се мъжки глас:
— Редбой хич не дава непознати да го пипат.
Мейзи се обърна и видя мъж на средна възраст с черен фрак и жълт елек под него. Официалното му облекло никак не подхождаше на грубото му, обветрено лице и простоватия говор. Тя предположи, че е бивш коняр, който е започнал собствен бизнес и е имал успех. Усмихна се и отвърна:
— Няма нищо против мен обаче. Нали, Редбой?
— Ама сигур’ не можете го язди, нъл’ тъй?
— Да го яздя ли? Да, бих могла, при това без седло. А също и да се изправя на гърба му. Ваш ли е?
Мъжът се поклони леко и се представи:
— Джордж Самълс, на ваш’те услуги, дами. Собственик, както пише ей там. — И посочи към горната част над вратата, където с боя бе изписано името му.
Мейзи продължи:
— Не би трябвало да се хваля, господин Самълс, обаче прекарах последните четири години в един цирк, тъй че сигурно бих могла да яздя всяко животно в конюшните ви.
— Туй верно ли е? — замислено отбеляза той. — Бре, бре!
Намеси се и Ейприл.
— За какво си мислите, господин Самълс?
Той се поколеба, после отвърна:
— Туй може да е малко ненадейно, ’ма се чудех дали таз’ лейди ша прояви интерес към едно делово предложение.
Мейзи се запита какво ли следва. До този момент бе смятала, че просто си разменят банални, нищо незначещи шеги.
— Продължавайте.
Ейприл пък каза окуражително:
— Винаги проявяваме интерес към предложения за работа.