На Мейзи обаче й се стори, че Самълс няма предвид онова, за което си мислеше Ейприл.
— Ами, Редбой е за продан, нал’ разбирате — започна мъжът. — Ама човек не може да си продаде коня, ако го държи само вътре. Ама ако млада дама кат’ вас — хубава кат’ картинка, ако ми позволите дързостта — го поязди из парка за час само, ша привлече много погледи. И има много шансове рано или късно някой да ви пита колко искате за коня.
Мейзи се зачуди дали с подобно нещо може да се изкарат пари. Дали й се предоставяше възможност да си плаща наема, без да продава тялото или душата си за това? Обаче не зададе въпросите, които й се въртяха в ума. Вместо това каза:
— А пък аз ще му река: „Идете при господин Самълс в конюшнята на улица «Кързън», щото крантата е негова“. Туй ли имахте предвид?
— Баш тъй! Само, ако може, да не казвате на Редбой „кранта“, ами примерно „туй великолепно създание“ или пък „тоз чудесен представител на конския род“.
— Може би — отвърна Мейзи, но си помисли, че няма да използва думите на Самълс, а свои собствени. — Добре, хайде да говорим по същество. — Повече не можеше да се преструва, че парите не я интересуват. — Колко ще ми плащате?
— Вий колко мислите, че струва?
Мейзи назова безумна сума:
— Една лира на ден.
— Твърде много — незабавно отговори той. — Ще ви дам половината.
Тя не можеше да повярва на късмета си. Десет шилинга дневно бе невероятна надница: момичетата на нейната възраст, които работеха като домашни прислужници, получаваха най-много шилинг на ден. Сърцето й ускори хода си.
— Дадено! — отсече забързано, преди да е променил решението си. — Кога започвам?
— Елате утре в десет и половина.
— Ще дойда.
Двамата си стиснаха ръцете и момичетата продължиха нататък.
Самълс подвикна подире й:
— И си сложете пак таз рокля, дето сте днес с нея — много е хубава!
— Не се безпокойте! — отвърна Мейзи.
Това бе единствената й рокля, само че не го каза на Самълс.
III
Задръстването в парка
До редактора на вестник „Таймс“
„Сър,
Забелязахме, че напоследък в Хайд парк, около единайсет и половина всяка сутрин, се струпват множество карети. Задръстването е така голямо, че не може да се мине в продължение на близо час. Предложени бяха множество обяснения: например, че твърде много хора от провинцията идват в града за сезона или че Лондон е тъй процъфтял, че днес дори жените на търговците си имат карети и обикалят с тях из парка; обаче никъде и никой не споменава истината. Вината е на една дама, чието име не е известно, но която хората наричат «Лъвицата» — без съмнение, заради буйната й светлокестенява грива; едно очарователно създание, облечено в прекрасни дрехи, което язди с лекота и завидна смелост коне, от които много мъже биха се уплашили; освен това управлява — с не по-малко сръчност и стил — карета, теглена от съвършено подхождаща си двойка коне. Красотата и уменията й с конете са придобили такава слава, че цял Лондон отива в парка, когато дойде времето за появяването й; а веднъж озовали се там, хората не могат повече да се помръднат. Сър, дали не бихте могли вие, чиято работа е да знаете всичко и да познавате всеки (и съответно е възможно да знаете истинската самоличност на Лъвицата), да й наложите да спре да прави това — така че паркът да стане пак какъвто беше, тихо и спокойно кътче, през което лесно се минава?“
„Това писмо сигурно е някаква шега“, помисли си Хю и остави вестника. Лъвицата обаче бе съвсем истинска — чул бе чиновниците в банката да говорят за нея — макар не тя да бе причината за задръстванията с каретите. Въпреки това бе заинтригуван. Хвърли поглед през прозорците на „Уайтхейвън хаус“ към парка. Днес бе почивен ден. Слънцето грееше и навън вече имаше много хора, които се разхождаха, возеха се или караха карети. Хю си каза, че може просто да отиде в парка и да се надява, че ще успее лично да види за какво е целият този шум.
Леля Огъста също смяташе да посети парка. Нейният лек файтон в момента бе изкаран пред къщата. Кочияшът носеше перуката си, а лакеят бе облечен в ливрея и готов да се качи на стъпенката отзад. Огъста се возеше из парка почти всяка сутрин по това време, както постъпваха и всички жени от висшата класа и мъжете, които не работеха. Казваха, че го правят, за да се раздвижат и да глътнат чист въздух, но по-важното бе, че паркът е място, където да те видят и ти да видиш другите. Истинската причина за задръстването бяха всички тези хора, които спираха каретите си, за да клюкарстват — и препречваха пътя.