Откакто бе постъпил в „Уиндфийлд“ преди осемнайсет месеца, непрекъснато му се случваха неприятности. Нямаше проблеми със самото учене: залягаше здраво над книгите и на всеки тест бе първи в класа си. Глупавите и дребнави правила обаче извънмерно го дразнеха. Трябваше да си ляга всяка вечер в десет без петнайсет, но той винаги си намираше някаква причина да остане буден до десет и петнайсет. Всички забранени места го привличаха неудържимо; умираше от желание да изследва цветната градина на свещеника и овощната на директора, мазето, в което държаха въглищата и избата за бира. Тичаше на местата, където би трябвало да ходи, четеше тогава, когато би трябвало да спи, и приказваше по време на общите молитви. И в крайна сметка винаги се озоваваше в тази ситуация — гузен и уплашен, замислен над мрачния въпрос: защо винаги си докарвам такива нещастия?
В продължение на няколко минути гората бе мълчалив свидетел на тъжните му разсъждения относно собствената му съдба. Хю се чудеше дали накрая няма да бъде отритнат от обществото или дори да свърши като престъпник — да го затворят, да го откарат окован в Австралия или даже да го обесят.
Най-после реши, че Едуард не е тръгнал след него. Изправи се и нахлузи мокрите си панталони и риза. После чу нечий плач.
Внимателно надникна иззад храстите — и съзря ярката морковенооранжева коса на Тонио. Приятелят му бавно вървеше по пътеката, гол и мокър. Носеше в ръце дрехите си и хлипаше.
— Какво стана? — попита го Хю. — Къде е Питър?
Изведнъж Тонио избухна.
— Никога няма да кажа, никога! — отсече ожесточено. — Те ще ме убият!
— Добре, недей да ми казваш — съгласи се Хю.
Както винаги, Тонио бе ужасен от Мики. Каквото и да се бе случило, нямаше да му разкрие нищо.
— Най-добре се облечи — добави практично Хю.
Тонио безизразно се вгледа в мокрите дрехи, които държеше. Изглежда бе изпаднал в шок и не можеше да ги подреди и да намери онова, което му бе нужно. Хю пое подгизналата купчинка от ръцете му. В нея имаше обувки, панталони и един чорап, но не и риза. Хю помогна на Тонио да облече наличното, след което двамата поеха към училището.
Тонио спря да плаче, макар все още да изглеждаше разтърсен. Хю се надяваше, че онези грубияни не са причинили нещо наистина лошо на Питър. Сега обаче трябваше да помисли за спасяването на собствената си кожа.
— Ако успеем да влезем в общежитието, можем да си сменим дрехите и да си обуем резервните обувки — обмисли на глас той следващите им ходове. — После, когато вдигнат забраната за напускане на училището, ще отидем до града и ще си купим нови дрехи на кредит в „Бакстедс“.
Тонио кимна:
— Добре — отвърна унило.
Докато се промъкваха през дърветата, Хю продължи да се чуди защо Тонио е толкова обезпокоен и разстроен. В крайна сметка, тормозът не бе нещо необичайно в „Уиндфийлд“. Какво бе станало при водоема, след като Хю бе избягал от там? Обаче Тонио не каза нищо повече по време на целия път обратно.
Училището се състоеше от шест сгради, които някога бяха представлявали сърцето на голям чифлик. Общежитието им се помещаваше в някогашния краварник, близо до параклиса. За да стигнат до него, трябваше да прескочат една каменна ограда и да прекосят двора на горните класове. Покатериха се на оградата и надникнаха над нея. На двора не се виждаше никой, както и бе очаквал Хю. Въпреки това той се колебаеше. Мисълта за Бастуна и болезнените резки, които оставяше по гърба, го караше да потръпва. Само че нямаше друг избор. Трябваше да се върне в училището и да си облече сухи дрехи.
— Чисто е — прошепна. — Да вървим!
Прескочиха заедно оградата и хукнаха през двора към прохладната сянка на изградения от масивни камъни параклис. Дотук добре. После пропълзяха покрай източния ъгъл на постройката, плътно прилепени към стената. Оставаше им съвсем кратка отсечка: трябваше само да притичат през алеята и щяха да се озоват в собствената си сграда. Хю спря. Все още не се виждаше никой.
— Сега! — каза.
Двете момчета хукнаха през пътя. А после, тъкмо когато стигнаха вратата, се случи бедата. Чу се познат, свикнал да заповядва глас:
— Малки Пиластър! Ти ли си? — и Хю разбра, че играта е свършила.
Сърцето му потъна в петите. Спря и се обърна. Господин Офъртън бе избрал именно този момент за излизането си от параклиса и сега стоеше на сянка на верандата: висока мрачна фигура с академична тога и шапка. Хю потисна стона си. От всички учители, най-малко вероятно бе да дочака милосърдие от господин Офъртън, чиито пари бяха откраднати. Със сигурност ги очакваше Бастуна. Мускулите на задника му неволно се свиха.