— Ела тук, Пиластър — повика го господин Офъртън.
Хю се повлече към него. Тонио го следваше по петите. „Защо поемам такива рискове?“, запита се отчаяно Хю.
— В кабинета на директора, веднага! — нареди господин Офъртън.
— Да, сър — нещастно отвърна Хю.
Ставаше все по-зле и по-зле. Когато директорът видеше как е облечен, сигурно щеше да го изключи от училището. А как щеше да обясни това на майка си?
— Хайде, тръгвай! — нетърпеливо го подкани учителят.
Двете момчета се обърнаха, но господин Офъртън спря едното:
— Ти не, Силва.
Хю и Тонио си размениха кратки озадачени погледи. Защо да наказват само Хю, но не и Тонио? Те обаче не можеха да поставят под въпрос нарежданията на учителите, така че Тонио побърза да влезе в общежитието. Хю тръгна към къщата на директора.
Вече усещаше Бастуна върху себе си. Знаеше, че ще се разплаче. Това бе дори по-лошо от болката, защото смяташе, че на тринайсет години е твърде голям за сълзи.
Домът на директора бе чак в другия край на училищната територия, а пък Хю вървеше съвсем бавно, но въпреки това стигна прекалено бързо. Прислужницата му отвори вратата само секунда след като позвъни.
Срещна доктор Полсън още в преддверието. Директорът бе плешив мъж с лице като на булдог, който в момента поради някаква причина изобщо не изглеждаше толкова вбесен, колкото би трябвало да е. Вместо да изиска обяснение на факта, че Хю е напуснал стаята си и от него се стича вода, той само отвори вратата към кабинета си и тихо каза:
— Влез тук, млади Пиластър. — Без съмнение пестеше гнева си за боя с Бастуна.
Хю влезе в помещението с лудо биещо сърце.
Изуми се, защото вътре бе седнала майка му.
И което бе по-зле, тя плачеше.
— Ама аз само отидох да поплувам! — изтърси Хю.
Вратата се затвори зад гърба му и той схвана, че директорът не го бе последвал в стаята.
А после започна да осъзнава, че случващото се няма нищо общо с нарушаването на забраната за излизане и с плуването, нито пък със загубата на дрехите му и че го бяха хванали да се разхожда полугол.
Изпитваше ужасното усещане, че става дума за нещо много по-лошо.
— Майко, какво има? — попита. — Защо си дошла?
— О, Хю! — изплака тя. — Баща ти е мъртъв.
III
За Мейзи Робинсън съботата бе най-хубавият ден от седмицата. В събота на папа му плащаха. Днес щяха да имат месо за вечеря, както и нов хляб.
Тя седна на предните стъпала заедно с брат си Дани и двамата зачакаха папа да се прибере от работа. Дани бе на тринайсет, с две години по-голям от Мейзи, и тя смяташе, че е чудесен, макар невинаги да се държеше добре с нея.
Къщата им бе едно от влажните, задушни жилища в квартала край доковете на малък град на североизточното крайбрежие на Англия. Тя принадлежеше на вдовицата госпожа Макнийл. Хазяйката им живееше на първия етаж, в стаята отпред. Семейство Робинсън обитаваше задната стая, а на горния етаж имаше още едно семейство. Когато наближеше моментът папа да се прибере, госпожа Макнийл щеше да излезе на стълбището и да го изчака, за да прибере наема.
Мейзи беше гладна. Предния ден бе изпросила няколко разтрошени кокала от месаря, а папа купи една ряпа и направи яхния; тогава Мейзи бе яла за последно. Обаче днес бе събота.
Опита се да не мисли за вечеря, защото това усилваше болката в стомаха й. За да откъсне мислите си от храната, тя се обърна към Дани:
— Папа изруга тази сутрин.
— Какво каза?
— Каза, че госпожа Макнийл е paskudniak.
Дани се изкикоти. Думата означаваше „торба с лайна“. И двете деца свободно говореха английски език след една година в новата си страна, но не бяха забравили родния си идиш.
Името им в действителност не бе Робинсън, а Рабиновиц. Госпожа Макнийл ги мразеше, откакто бе открила, че са евреи. Тя никога не бе срещала евреи преди. Когато им даде под наем стаята в къщата си, смяташе, че са французи. В целия град нямаше други евреи. Семейство Робинсън нямаха намерение да идват тук: бяха си платили да ги откарат до място, наречено Манчестър, където живееха много евреи. Капитанът на кораба им каза, че това е Манчестър, обаче ги бе излъгал. Когато разбраха, че са на неправилното място, папа реши да съберат достатъчно пари и да се преместят в Манчестър, обаче после мама се разболя. Тя още бе болна, а те още си стояха тук.