Папа работеше на брега, в един голям склад, над чийто вход с големи букви пишеше: „Тобайъс Пиластър и Ко“. Мейзи често се чудеше кой е въпросният „Ко“. Папа работеше като деловодител — записваше бройката на варелите с боя, които влизаха и излизаха от сградата. Той бе внимателен човек, който старателно си водеше бележки и правеше списъци. Мама бе негова пълна противоположност. Винаги тя бе смелата, винаги тя поемаше рискове. Именно тя бе искала да дойдат в Англия. Мама обичаше да организира празненства, да пътува, да се среща с нови хора, да се облича хубаво и да играе на разни игри. Мейзи смяташе, че това е и причината папа толкова да я обича: защото бе такава, какъвто той никога не би могъл да бъде.
Сега обаче тя не бе нито енергична, нито дръзка. По цял ден лежеше на стария дюшек, ту заспиваше, ту се пробуждаше, бледото й лице лъщеше от потта, а дъхът й бе горещ и миришеше лошо. Докторът бе казал, че трябва да възстанови силата си, за което е нужно да яде множество пресни яйца и сметана, както и говеждо всеки ден, а после папа му плати с парите за вечерята този ден. Сега обаче Мейзи изпитваше вина при всяко ядене, защото знаеше, че отнема на майка си храната, която може да спаси живота й.
Мейзи и Дани се бяха научили да крадат. В пазарни дни отиваха до центъра на града и отмъкваха картофи и ябълки от сергиите на площада. Търговците следяха зорко стоката си, но все пак от време на време се разсейваха — било с разправия заради рестото, кучешки бой или питие — а междувременно децата грабваха, каквото успееха да докопат. Когато имаха късмет, срещаха някое богато хлапе на своята възраст. Набележеха ли някое, го причакваха и го ограбваха. Такива деца често носеха портокал или кесия сладкиши в джоба си, както и няколко пенита. Мейзи се страхуваше да не ги хванат, защото знаеше колко би се срамувала мама; само че беше и гладна.
Вдигна поглед и забеляза някакви мъже, които вървяха заедно в плътна група. Зачуди се кои са. Все още бе твърде рано да се прибират работниците от доковете. Те гневно говореха на висок глас и размахваха ръце, свити в юмруци. Когато се приближиха, тя разпозна господин Рос, който живееше на горния етаж и работеше заедно с папа за Пиластър. Защо не бе на работа? Да не би да ги бяха уволнили? Той изглеждаше много ядосан и може би именно това бе отговорът. Лицето му бе цялото почервеняло, той кълнеше и разправяше нещо за гадни тъпаци, скапани мръсници и лъжливи копелета. Когато групичката се изравни с къщата, господин Рос рязко се отдели от останалите и с тежки стъпки влезе вътре, а Мейзи и Дани трябваше да се отдръпнат пъргаво от пътя му, за да не ги сгази с подкованите си обувки.
Когато Мейзи отново вдигна очи, видя папа. Слаб мъж с черна брада и меки кафяви очи, той вървеше след другите на известно разстояние. Главата му бе сведена и изглеждаше така обезсърчен и нещастен, че на Мейзи й се прииска да заплаче.
— Папа, какво е станало? — попита го. — Защо се прибираш толкова рано?
— Влезте вътре — каза той с толкова тих глас, че Мейзи едва го чу.
Двете деца го последваха в задната част на къщата. Той коленичи до дюшека и целуна устните на мама. Тя се събуди и му се усмихна. Папа обаче не й се усмихна в отговор.
— С компанията е свършено — каза той на идиш. — Тоби Пиластър се разори.
Мейзи не бе съвсем сигурна какво значи това, обаче от тона на папа изглежда ставаше дума за истинско нещастие. Стрелна с поглед Дани, който сви рамене. И той не разбираше.
— Но защо? — попита го мама.
— Имаше финансов срив — отвърна папа. — Вчера една голяма банка в Лондон фалира.
Мама се намръщи в опит да се съсредоточи:
— Ама тук не е Лондон — каза. — Какво общо има Лондон с нас?
— Не знам подробностите.
— Така че ти вече нямаш работа?
— Нямам работа, нито заплата.
— Но нали днес са ви платили?
Папа сведе глава.
— Не, не ни платиха.
Мейзи отново погледна Дани. Това го разбираха и двамата. Ако нямаше пари, нямаше да има храна за никой от тях. Дани изглеждаше уплашен. На Мейзи й се искаше да заплаче.
— Трябва да ти платят — прошепна мама. — Работил си цяла седмица, трябва да ти платят!
— Нямат пари — каза папа. — Това означава „разорен“. Значи, че дължиш пари на хората и не можеш да им платиш.
— Но нали господин Пиластър е добър човек, ти самият винаги си го казвал!
— Тоби Пиластър е мъртъв. Обесил се е миналата нощ, в кабинета си в Лондон. Имал син на възрастта на Дани.
— А ние как ще изхраним децата си?