— Не зная — отвърна папа и за ужас на Мейзи започна да плаче. — Съжалявам, Сара! — промълви, а сълзите се стичаха и мокреха брадата му. — Доведох ви в това ужасно място, където няма евреи и няма кой да ни помогне. Не мога да платя на доктора, не мога да купя лекарства, не мога да нахраня децата ни. Провалих се и те предадох. Съжалявам, съжалявам! — Наведе се напред и зарови мокрото си лице в гърдите на мама. Тя погали косата му с трепереща ръка.
Мейзи се ужаси. Папа никога не плачеше. Това като че означаваше края на всяка надежда. Може би сега всички щяха да умрат.
Дани се изправи, погледна Мейзи и кимна рязко към вратата. Тя също стана и двамата на пръсти излязоха от стаята. Мейзи седна на стъпалата отпред и започна да плаче.
— Какво ще правим? — изхлипа тя.
— Ще трябва да избягаме — отвърна Дани.
След думите на Дани в гърдите й се загнезди ледена топка.
— Не можем — каза.
— Трябва. Няма ядене. Ако останем, ще умрем.
Мейзи не се интересуваше дали ще умре, но се сети за нещо друго: мама със сигурност щеше да гладува, само и само да нахрани децата си. Ако останеха, тя щеше да умре. Трябваше да избягат, за да я спасят.
— Прав си — обърна се към Дани. — Ако се махнем, може би папа ще успее да намери достатъчно храна за мама. Трябва да се махнем, заради нея.
Сега, когато чу думите, които излязоха от собствената й уста, остана поразена от онова, което се случваше със семейството й. Днес бе по-ужасно от деня, когато напуснаха Вискис, оставиха къщите в селото да догарят зад гърбовете им и се качиха на ледения влак — всичките им принадлежности бяха събрани в две брезентови торби — защото тогава знаеше, че папа винаги ще се грижи за нея, независимо от всичко, което би могло да се случи. Сега обаче трябваше сама да се погрижи за себе си.
— Къде ще отидем? — прошепна му.
— Аз заминавам за Америка.
— Америка! Как?
— В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата.
— Ще се качиш незабелязано? — попита го тя със страх и възхищение в гласа.
— Точно така.
Докато гледаше брат си, за първи път забеляза, че над горната му устна са се появили наченки на мустак. Превръщаше се в мъж. Някой ден щеше да има голяма черна брада, също като папа.
— Колко време се пътува до Америка? — запита Мейзи.
Той се поколеба, после я изгледа глуповато и отвърна:
— Не знам.
Тя осъзна, че не е включена в плановете му. Почувства се нещастна и уплашена.
— Значи няма да заминем заедно — произнесе тъжно.
Той я погледна виновно, но не оспори думите й.
— Ще ти кажа какво да направиш — предложи вместо това. — Отиди в Нюкасъл. Пеша можеш да стигнеш до там за около четири дни. Това е голям град, по-голям е от Гданск — в него никой няма да те забележи. Отрежи си косата, открадни чифт панталони и се престори на момче. Отиди в някоя голяма конюшня и помагай с конете — винаги си се справяла добре с конете. Ако там те харесат, ще получаваш бакшиши, а след известно време може и истинска работа да ти дадат.
Мейзи не можеше да си представи да остане напълно сама.
— По-добре да дойда с теб — каза му.
— Не можеш. И без това ще е достатъчно трудно да се крия на кораба, да крада храна и така нататък. Няма как да се грижа и за теб.
— Няма да ти се налага. Ще бъда тиха като мишка!
— Ще се тревожа за теб.
— А няма да се тревожиш, ако ме оставиш тук съвсем сама?
— Трябва да се погрижим за себе си! — скастри я ядосано той.
Тя осъзна, че е решението му е твърдо. Никога не бе успявала да го разубеди, след като е решил нещо. Със свито от страх сърце го запита:
— Кога да тръгнем? Сутринта ли?
Дани поклати глава.
— Сега. Трябва да се кача на кораба веднага, щом се стъмни.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
И сякаш, за да й го докаже, се изправи.
Тя също стана.
— Ще вземем ли нещо?
— Какво?
Мейзи сви рамене. Тя нямаше резервни дрехи, нито лични вещи, всъщност не притежаваше нищо. Не можеха да вземат нито храна, нито пари, защото такива нямаше.
— Искам да целуна мама за сбогом — промълви.
— Недей! — рязко отсече Дани. — Ако го направиш, ще останеш.
Вярно беше. Ако сега видеше мама, щеше да се пречупи и да й разкаже всичко. Преглътна с усилие.
— Добре — каза, като се бореше със сълзите. — Готова съм.