Тя бавно и сякаш тържествено се отпусна на колене пред мъжа си, тежкият плат на пеньоара й се разтвори и се оголиха напрегнати почернели крака. Сиво-сините й сияещи очи излъчваха зов и загадка. Без да сваля очи от него, Лариса започна да откопчава с бързи и настоятелни движения колана на панталона му, наведе взор и косите й като златна вълна се плиснаха върху коленете му.
Вадим въздъхна дълбоко, загаси цигарата в пепелника и с неочакван и силен тласък блъсна жена си на килима. След секунди тишината на вилата се разтърси от нейния възторжено-жалостив, провлачен стон…
„Значи може, подлецът, когато поиска…“ — издигайки се безплътно над земята, някак отчуждено успя да помисли Лариса и съзнанието й веднага се изключи, отдадено изцяло на възхитителното блаженство на полета.
Връщаха се в Москва на свечеряване. Лариса клюмаше на гадната седалка в колата и поглеждаше от време на време отстрани мъжествения профил на Вадим. Не, не го обича. По-точно, дори и да го обича, то е с особена любов, която се усеща с тялото, ръцете, устните, но съвсем не със сърцето. Просто това е мъжът, необходим й във всяка една минута. И когато е наблизо, го желае и обича, а когато отиде някъде и не се виждат един-два дена, се появява само чувството за някакво физическо отсъствие, за телесен дискомфорт. Интересно, дали той я обича? И как, ако я обича? Дали както тя — като нужна вещ?
Докато го съзерцаваше, Лариса Георгиевна ясно осъзнаваше, че още най-много две-три години и ще се наложи да остави мъжа си. Ако и по-нататък той продължи да се отзовава на призивите й само по принуда, няма да изкарат дълго. А жалко. И сега я целуваше като гореща и изобретателна любовница, а не като любима жена. Струваше й се, че се е изгубила в обятията му, че е изчезнала някогашната нежност, която освен всичко друго Лариса дълбоко в сърцето си непрекъснато очакваше от Вадим.
Ето и днес — доведе я до див екстаз, а после стана, закопча си панталона, отупа се, заядливо я огледа, както купувач оглежда стоката на тезгяха, и се запъти към гаража, при колата. Поне да беше проронил една ласкава дума. Не, просната на килима в краката му, Лариса Георгиевна не откри никаква благодарност в погледа на мъжа си. Това бяха очи на жребец, сит и уморен от изобилната храна. Не, сигурно не я обича. Тази мисъл се загнезди под пищната златна грива на покорената и обезсилена съпруга и всичко това наистина беше обидно.
Преди да завият по Минското шосе, Вадим неизвестно защо отби на банкета и спря.
— Какво става? — вяло се поинтересува Лариса.
— Кой знае — сърдито измърмори Вадим, — ще отида да видя, нещо пуши.
Остави ключовете на таблото, слезе от мерцедеса и вдигна капака, почопли нещо, затвори го и тръгна към багажника. Лариса пак се облегна назад, до страничната врата. Отпред, близо до тях, шарейки с фарове по гъстите храсти, излетя от завоя и профуча някаква кола. Нощната магистрала живееше обичайния си живот. Бе тихо и тъмно. Неочаквано тя чу изотзад нечий кратък сподавен вик, глухи удари, изви глава и се обърна. И в същия миг отляво се отвориха едновременно двете врати. Тя само успя да забележи как на кормилото скочи снажен мъж, който приличаше на Вадим, а до нея се оказа втори, който веднага метна на главата й нещо плътно, с отвратителна миризма. Лариса се опита да стане, да завика, но почувства досами устата си груб плат, подобен на брезент. Отгоре й се стовари тежко, явно мъжко тяло, и грубите му пръсти, впити в ръцете й, започнаха да ги извиват на гърба й.
„Ако насилието е неизбежно — в съзнанието й изведнъж проблесна старият виц, — отпусни се и получи поне удоволствие…“ Но, изглежда, в тази минута, тоест веднага, не предстоеше никакво насилие над нея. Защото нападателят просто стегна ръцете, а после и глезените й и спокойно се отмести от нея.
В това време колата летеше, гумите тропаха в дупките по асфалта и вече сигурно не караха по Минско шосе, там движението е много по-спокойно.
Това похитители ли са? Но защо? Искат да я изнасилят ли? Кой? Неизвестно защо тази мисъл бе една от първите. Но в такъв случай по-лесно щеше да е, ако бяха я замъкнали по-настрани от пътя в гъстите храсталаци и се разположат почти комфортно. Ако не, тогава защо? Този глупав и безответен въпрос непрекъснато се въртеше в главата на Лариса Георгиевна, докато мерцедесът вървеше вече по съвсем разбит, сигурно черен път и спря.