4.
Като се измъкваше от плиткото дере на банкета, откъдето го хвърлиха нападателите, Вадим откри, че разкошното му сако е сцепено на гърба почти на две, а доскоро елегантните му панталони приличаха на максипола. Изобщо целият бе изпокалян с кой знае откъде появилата се лепкава глина. Хълбоците го боляха, но най-много го болеше скулата — или го бяха ударили с юмрук, или той се е ударил, докато летеше из урвата надолу. Мерцедесът, естествено, вече беше изчезнал яко дим…
Вадим съблече сакото, преметна го върху ръката си и като бършеше бузата си с носна кърпичка, закуцука към близкото шосе. Кърпичката се изцапа с кал и кръв. Изглежда, здравата го бяха подредили. Вадим спря на банкета. По това време нямаше смисъл да кара някой частник да го качи на стоп до Москва. Първо, видът му беше такъв, че само глупак може да го вземе. А второ, той знаеше по себе си, че никой не спира в тъмното, за да няма случайно неприятности. Значи можеше да разчита само на такси. И той започна старателно ла се взира в потока бързащи коли за зелена лампичка.
Наложи се да чака дълго, затова пък му провървя от първото махване. Таксито отиваше в столицата празно, а и шофьорът не беше успял да огледа добре Вадим. Затова само леко спря, но не излезе от колата, готов всеки момент да отпраши.
Докато Вадим жално си казваше молбата, шофьорът погледна подозрително бъдещия си клиент, но когато той обеща да плати в „зелено“ и за по-достоверно потупа тлъстия си портфейл, веднага прие.
Щом се настани на задната седалка в таксито, Вадим захвана да обяснява причината за толкова неугледния си вид. Всичко се случва, а шофьорът винаги е сигурен свидетел, дори за всеки случай си записа номера на колата му върху гърба на една снимка на жена си, която носеше в целофановия калъф на портфейла си.
Шофьорът не се нуждаеше от много обяснения, защото, както сам каза, за съжаление такива работи напоследък станаха нещо обикновено. Сега всеки божи ден пишат за нападнати собственици на западни коли, че и нашите не ги жалят. Крадат, въздъхна шофьорът. Човек няма мира от тия бандюги. Пътуваш си, а се страхуваш. Вземеш пътник, уж си му направил добро, а той ти кади нож: давай печалбата. Добре, ако ти вземе парите и те пусне жив. Има много случаи, когато просто те изхвърлят на пътя, и толкоз. Шофьорът се случи приказлив и всячески беше готов да прояви състрадание към окъсания пътник. Разбира се, защо да не му съчувства малко, щом е обещал да си плати в „зелено“?
Той го посъветва веднага да се обади на най-близкия дежурен катаджия. Но Вадим само махна с ръка: кой ще предприеме издирване посред нощ? Още повече, не се знае накъде са поели бандитите. За какво им е веднага да се появяват в Москва? Не, трябва да отиде на „Садово-Спаска“, в централната служба, в криминалния отдел. Пък и… Пиши я умряла работа…
Шофьорът помисли и се съгласи с логиката на Вадим. Почувства в този невинно пострадал не някой пропаднал пияница, а напълно солиден човек, с когото и приказката е друга. Случва се да помогнеш на такъв човек, а после и той не те забравя. Кесията му тлъста. Странно наистина, бандюгите не са я отмъкнали, но може да са бързали, може да им е трябвала колата. Така че въпреки раздърпания му вид и скъсаните дрехи попадна на добър клиент, няма да се цинцари. И солидна кола са му откраднали — мерцедес, — и то не от ония, дето разни юнаци ги карат от германските гробища на коли в Русия, а сериозна, миналогодишна продукция.
Говореше и говореше, а Вадим даваше вид, че внимателно слуша съветите му как да постъпи по-нататък, и всъщност обмисляше плановете си.
Близо до спирка „Кутузовска“ на метрото помоли да спрат до една телефонна кабина. И пак лош късмет: апаратът работеше с жетони. Но шофьорът се оказа просто находка: на драго сърце изтича до касата на метрото и със свои пари купи два кафяви пластмасови жетона.
Вадим позвъни на тъста си. Георгий Георгиевич дълго не се обаждаше и той започна да се отчайва. Най-после чу тих старчески глас, обади се сънливо, макар дядото да се жалваше от безсъние и неведнъж се бе оплаквал, че си ляга почти на разсъмване:
— Дявол да го вземе, кой звъни по това време?
— Аз съм, Георгий Георгиевич — забърза Вадим от страх, че опърничавият му тъст веднага ще затвори, щом познае гласа му. Кой знае защо, Константиниди не обичаше много зет си, което, най-общо казано, беше взаимно. — Аз съм, Дима. Случи се беда… — проплака жаловито и силно в слушалката. — С Ларочка, Георгий Георгиевич…