Тъстът още мълчеше, чуваше се само изчаквателно сумтене.
— Обаждам ви се от уличен автомат, на „Кутузовска“ съм — съвсем жалостиво изплака Вадим, — току-що пристигам в града с такси… Георгий Георгиевич, миличък, разрешете, буквално след минутка съм при вас! Не знам какво да правя, а от автомата не мога да ви разкажа всичко, нали?
Мълчанието продължаваше, сякаш старецът бе заспал отсреща. Най-накрая неговият скърцащ и противен глас се обади:
— Добре де, идвай. Само побързай. Вече съм легнал.
Лъже, помисли Вадим, но възбудено изтърси:
— Георгий Георгиевич, няма да се бавя нито миг, с такси съм, почти от вилата препускаме, голям късмет, че го срещнах, иначе бях загубен! Благодаря! — А като седна спокойно в колата, кимна на шофьора: — Слава богу, татко е вкъщи. Хайде, приятелю, да вървим на „Староконюшени“, ще ти покажа.
И той отново бръкна в задния си джоб, където носеше пачка валута, обикновено дребни банкноти — така правеха руските новобогаташи, — за да се разплаща за случайни услуги.
5
Все още държелив, седемдесет и пет годишният Константиниди живееше сам в голям апартамент на четвъртия етаж на старинна московска кооперация в самото сърце на Арбат. Метална врата с десетки разнообразни хитри заключалки опазваше безценните — в прекия смисъл — богатства на стария колекционер.
Вадим натисна звънеца и си представи какво прави сега зад вратата тъстът му: хем добре знае кой е, а стои и гледа през миниатюрната шпионка — не води ли със себе си някой непознат и изобщо дали си струва да отключва… Най-сетне затракаха ключалки с различни гласове, вратата се открехна, придържана от верига. Старецът надникна през пролуката:
— Господи, какъв вид имаш! На бунището ли си бил?
— Горе-долу, Георгий Георгиевич — призна съкрушено зетят.
Но какво да правя, извинявайте.
— Събуй си мръсните обувки — нареди старецът и откачи веригата. Вратата безшумно се отвори, макар на вид да беше масивна, сякаш пази сейф.
Константиниди старателно заключи всички брави и поведе зет си към голямата кухня, отмести един стол и го посочи с пръст. Когато Дима седна, поклати назидателно глава:
— Боже мой, ами панталона, панталона! Така да го скъсаш! Нищо не умеете да носите сега. Като варвари!
Можеше да нарежда с часове — старчески мудно и безкрайно — за падането на нравите, за бездарността на младежта, за апашките табиети, изобщо за пълната безнравственост и неумение да се отнасят уважително към вещите. За да се спаси от обичайните излияния, Вадим реши веднага да премине към целта. Разказа накратко какво се е случило, че са откраднали Лариса заедно с колата, а сега, изглежда, остава да чакат условията, които ще поставят похитителите. Старецът слушаше цялата тази безсмислица според него и се опитваше да открие пропуски в разказа на зет си. Беше почти сигурен, че всичко е измислица с едничката цел да измъкне от него някаква определена сума. Ама че наглост! Стори му се странно и това, че зет му не е съобщил веднага за произшествието на най-близкия милиционер, изобщо тъмна работа. При това очите му шарят като на мошеник. И когато Вадим завърши разказа си и съкрушено замълча, старецът рече:
— Е и какво, доколкото схващам, ще ти поискат откуп? Така ли? А ти откъде знаеш?
— Защото веднъж вече ме заплашиха, просто не обърнах внимание. Мислех, че е обикновено изнудване. А ето какво излезе.
Вадим обясни също защо не се е обадил в милицията. Разбира се, най-добре да се договорят с престъпниците. А намеси ли се милиция, от тях всичко може да се очаква. Ченгетата, естествено, няма да се церемонят, но не се знае също как ще реагират похитителите. Не дай боже, могат и да убият заложницата или ще я измъчват, способни са на всичко.
— Ти по-добре знаеш — иронично забеляза старецът. — Богат човек, решавай. А аз бих се обадил в милицията.
— Добре, ще се обадя — упорстваше Вадим. — А после какво? Та аз не знам къде я държат. И каква сума ще поискат.
— А как си представяш тази работа? Ако ти си на тяхно място?
— Не знам. — Вадим уморено сви рамене. — На днешно време… Може дори милион. В долари.
Старецът подсвирна като хлапак.