Лариса вече изнемогваше от неистово желание, но силните пръсти на младежа продължаваха да я галят и да мачкат тялото й. Бяха навсякъде — на гърдите, на ръцете и корема, дръзко разтваряха бедрата й, а устните му я напояваха с живителна влага, сякаш й сваляха кожата и оголваха плътта й, трептяща в ръцете му.
Тя стенеше, главата й се мяташе насам-натам по възглавницата, пръстите й, стиснали главата му, не позволяваха на устните му да се откъснат от тялото й. И точно тогава сякаш я удари ток: твърдите устни на Ашот нахлуха в нея и заизтръгваха хищно всичко онова, което тя смяташе за своя безсмъртна душа. Стиснала с бедра главата му, помагайки с всички сили с ръце, тя я натикваше и набутваше в себе си, без да разбира какво става и какво прави. Сега Лариса като че ли го раждаше, болезнено и мъчително дълго, сякаш природата изведнъж бе полудяла и беше решила да измине целия си гениален път в обратна посока — от края към началото на живота. Трябваше да се озове в нея целият, без остатък, да се върне в лоното, отчаяно зовящо огнения си плод.
И отново настъпи миг на дълбока и пълна забрава, когато от нея плисна животът въпреки нейната воля. Тя изнемощяло разпери ръце и крака и се отдаде на любимото и сладостно освобождение. А след това видя възпалени бесни очи и вътре в тялото й избухна пламък. Зверище… Чудовище… Той я изяждаше с настървение и тя най-сетне разбра, че бушуващият в нея вулкан не въздига тялото и духа й на планинските върхове, а я тласка в адска бездънна пропаст. Сега слабоволното й тяло не се издигаше, а се рушеше в огнения пъкъл, където няма прошка, а само непрекъснати, сладостни, изтощителни мъки на вечно неутолимото желание…
На сутринта Лариса се чувстваше така, сякаш по нейното изнемощяло тяло е минал валяк. Ашот не искаше или вече не можеше да спре. От време на време се възбуждаше още по-силно, мяташе се върху нея като разярен леопард с див утробен рев, ставаше ту безумно жесток в яростта си, ту опасно хитър. Не се повтаряше. И това бе ново за Лариса. Обаче беше време да дойде на себе си, поне да набере нови сили. Той, див звяр, веднага и с цялото си същество долови тази нейна безмълвна молба.
„Ах, какво момче…“ — сега вече отпаднало и благодарно мислеше Лариса Георгиевна, докато разглеждаше Ашот през полупритворените си мигли, а той стоеше близо до масата в цялото си великолепие, в пълна готовност и наливаше с трепереща ръка в звънкащите чаши. Занесе й коняка и приседна до нея. Тя погали с върха на пръстите си бронзовото, съвършено творение на майката природа, от което той сладостно застена, възви към тавана ухиленото си лице, а от гърдите му изригна неясна гърлена фраза, чийто смисъл Лариса, естествено, не разбра, а не искаше да пита. Наблюдаваше с болезнен интерес как от леките й движения по цялото му тяло преминаха бързи спазми. Измъчваше се, но вече не смееше да я докосне. Изведнъж й хрумна лудата мисъл да го размаже по целия миндер. И започна бавно, но настойчиво да предизвиква Ашот да заскърца със зъби. След малко конвулсивно треперещите му пръсти показваха, че кризата ще настъпи всеки момент. Като го докосваше нежно и трепетно с пръсти, с устни и с острото си лукаво езиче, тя най-после направи това, което, изглежда, не са могли да му доставят яростните животински схватки, жестоката близост на обятията и лудата съпротива на такава привлекателна и податлива плът.
Изведнъж той завика така пронизително, че задрънчаха стъклата на прозорците, и Лариса можа да види как от нейния бронзов идол изригна фонтан. А в следващия миг, просната по очи, тя се мяташе под него и крещеше, опитваше се да се извие, да избяга от изгарящия я от край до край нажежен свредел, забит в задните й части…
Ах, гордостта на Лариса Георгиевна и предмет на хищна завист сред възхитените мъжища! Но какъв негодник! Какъв подлец… страшен… Беше изгубила вече всякаква воля за съпротива и разбираше, че по-нататък всичко е безсмислено за нея, защото вече не тя, а той властва над нея. Видя с някакво периферно зрение една прекалено безсрамна илюстрация от Апулеевите „Метаморфози“, изпълнена от неизвестен за нея немски художник. Всичко съвпадаше: Луций и Фотида, която го е наградила според собствената си щедрост с детска надбавка. А тя, още сополиво момиченце, все се чудеше какво е това…
Но Лариса осъзна и друго: ясно е, че си навлече неприятности, но по-лошото е, че слезе с още едно стъпало към ада. Ами ако изведнъж се окаже, че това стъпало е последното?