Четвъртък, 13 юли, сутринта
7.
Вадим позвъни рано, когато Георгий Георгиевич вече се беше събудил, но още лежеше, обмисляше снощните събития и произтичащите от тях промени в плановете си. Старецът грабна веднага слушалката и я отмести гнусливо от ухото си, като чу високия, почти кряскащ глас на зет си.
— Георгий Георгиевич, извинявайте, че ви безпокоя толкова рано, но нали наредихте, ако имам нови сведения.
— Какво си се развикал в тъмни зори, да те вземат дяволите дано! — Константиниди прекъсна Вадим с отегчен и неприятен глас. — Ако имаш някакви новини, не увъртай, но ако нямаш, затвори телефона и се скрий на майната си.
— За съжаление имам — мрачно съобщи Вадим след кратка пауза.
— Какво значи „за съжаление“? — изрева Константиниди. — Мисли какво говориш, лайно такова! — От устата на стареца се сипеха една след друга груби думи, някога той бе свикнал само да заповядва, при това не на най-добрата част от трудовото население.
— Искам да ви кажа, а вие не ме оставяте… карате се…
— Хайде най-после, стига си мънкал!
— Позволете да дойда, близо съм до вашия блок.
— От какъв зор ще идваш? — възмути се старецът. — Казвай по телефона, нямаш работа у дома, още не съм станал!
— Ами станете! — не се сдържа Вадим, но веднага понижи глас, сякаш се изплаши от избухването си. В тона му се появиха въпросителни нотки: — Не мога да говоря от този автомат, пред кабината вече се нареди опашка. Да не искате всички да чуят, а?
„Става дързък и нахален направо пред очите ми! Мисли, че вече ме е хванал за гърлото… Каква опашка ще има в тъмни зори пред уличен телефон?“ — помисли Константиниди, но необичайният и нагло-въпросителен тон на зет му го разтревожи и притъпи съмненията му.
— Добре де — измърмори той, — качвай се, сега ще отключа, бъди триж… охохооо! — и се заизмъква изпод завивките.
Наметна халата си и тръгна към коридора. Забеляза вечното безредие, което не можеше да понася: открехнатата вратичка на големия вграден гардероб, там слагаха зимни и какви ли не горни дрехи. Всичко е лика-прилика — в семейството цари хаос, в къщата не се знае какво става! Липсват само мишки! Това не е живот, а панаир…
Константиниди отключи всички брави, остави само английската и застана до шпионката, за да види дали зет му ще дойде сам — всичко може да очаква сега от него. Старецът никога не забравяше, че ако е натясно, чакалът може да нападне лъв. Щом трябва да притисне здравата някого, за всеки случай оставяше на жертвата малка пролука, за да може да избяга. Наплашените са паметливи, рядко се осмелява някой втори път да мери сили със стария Константиниди. Не, той не беше кръвожаден, но не обичаше да прощава обидите, това знаеха всички.
Зетят дойде сам. Приличаше на чумав. Старецът го изчака да позвъни — един път, втори път и чак тогава отвори спокойно.
— Влез.
И веднага тракна вратата. Остави другите брави отключени, сметна, че Вадим няма да се бави много.
Влязоха в кабинета на домакина по дългия зигзагообразен коридор. Тъстът седна във волтеровското кресло, а на Вадим посочи стола от другата страна на масата.
— Е, какви тайни толкоз имаш! И за какво трябвало да съжалявам?
— Не сте ме разбрали, Георгий Георгиевич. — Вадим заговори като виновен. На Константиниди му беше странно, че този едър, силен и дори красив мъжага с твърде впечатляваща външност сега изглежда толкова жалък и сервилен. — Слава богу, с Лара всичко е наред. Друго е много по-лошо. Снощи, когато се прибрах, ми позвъниха. Буквално — отварям вратата, а телефонът звъни. Сякаш са ме следили. Та някакъв кавказец беше, каза, че аз не ги интересувам. Вече били говорили веднъж с мен, а след това, което научили, щяло да следва друг разговор. Не знам какво са изкопчили от Лариска, или пък са се досетили. Казаха точно така — ей богу, не лъжа! — понеже била дъщеря на прочутия Константиниди, те нямали интерес да разговарят с мен. Не ги интересувала жена ми, а дъщерята на Константиниди. Така беше. Дори не знам какво да мисля…
Вадим имаше печален вид и затова изглеждаше нещастен. „Така ти се пада, кучи сине — помисли Георгий Георгиевич. Намерил с кого да се сравнява.“ Похитителите може да са мръсници, но на стареца му беше приятно, че е прославен и в техните среди.
— А ти все пак помисли — рече той. — Ако не се преструваш, а наистина си глупак, още не знам, значи никога няма да разбереш прекрасната разлика между нас: кой си ти и кой съм аз. Затова не се преструвай и не увъртай, а разправяй всичко, което знаеш. В такъв случай защо са позвънили на теб, а не на мен? Не ми знаят телефона ли? Лъжеш! А ти защо не ми се обади веднага, още вчера, както се уговорихме?