— Как ще коментираш? — устреми поглед Грязнов.
— Добре са го измислили тия журналисти — трупът принадлежи на собственика. Но искам да ти кажа друго. — Саша стана сериозен. — Слава, страшно е да живееш в държава, където законът не може да накаже престъпника.
— Да — съгласи се Грязнов. — А какво ни остава?
Турецки мълчеше.
— Е, Саша?
— Да забравим ли? — рече Турецки със странна интонация, в която имаше или съмнение, или въпрос към самия себе си, и хвърли ключовете на колата върху бюрото.
— Така значи? — саркастично изрече Слава.
— Още преди една седмица, когато говорихме с Костя по телефона, той ми спомена някак между другото, за да не скачам: в дадения момент те — Саша посочи към тавана — не препоръчват да се започва ново разследване въз основа на фактите, които донесох от Ермитажа. На фона на вълната, която се надигна в пресата около връщането на художествените ценности на бившите им законни притежатели, ще бъде неподходящо и нецелесъобразно да се заостря вниманието на демократичната общественост върху кражби в музеите. Мисля, че това решение е подсказано на главния прокурор от заинтересувани лица от президентското обкръжение. Между другото, материалите по следствието за убийството на Константиниди, кражбата на ценности и прочие вече са предадени на Федералната служба за сигурност, която, изглежда, сама ще им търси по-нататъшно приложение. Разбра ли, Грязнов?… А казваше: какво да се прави?… Да забравим, Слава. — Турецки завърши вече твърдо: — Малко ли важни неща имаме?
— Мъже! — разнесе се от съседната стая.
Те се спогледаха и изхъмкаха едновременно. Вложиха цялата си ирония, на която бяха способни, в тези малко съдържателни звуци.